По циментовото дъно на аквариума, покрито с пясък, бавно се плъзгаше една морска котка — половината от опашката й сякаш беше отхапана. Над нея се виждаше ято риби-папагали, дълги поне по трийсет сантиметра, които се тълпяха и ръфаха останките от тялото на Рово, като го бутаха покрай стените на аквариума, все едно танцуваше.
От него не беше останало много: разкъсаната глава, гръбначният стълб и костите на ръцете. Дланите му бяха разкъсани и сухожилията висяха като панделки. От време на време някоя от акулите разтърсваше тялото му, за да се добере до останките от месото, и то се преобръщаше във водата, докато с него отново се заемеха по-дребните риби. В някакъв момент се гмурнах и го хванах, докато минаваше покрай нас, защото си помислих, че ако не позволявам на рибите да го ръфат, Магдалина може да спре да диша толкова учестено, че да припадне. Но акулите станаха прекалено агресивни, а от допира с трупа започна да ми се повръща. Всъщност единственото място, за което можех да го хвана, беше в острата и хлъзгава основа на гръбначния стълб, точно до дупките, през които бяха измъкнали и двата бъбрека. Така че го оставих да плува във водата и казах на Магдалина да не гледа към него. Въпреки това и двамата не спряхме да го гледаме.
Към 7:30 ч. акулите се отдалечиха от нас, сякаш бяха чули някакъв сигнал, и ето че се появи човекът, който ги хранеше.
Беше младеж на двайсет и няколко, с обръсната глава и бакенбарди, с жълт гумиран панталон. Той спря и се вторачи в зърната на Магдалина, които стърчаха над водата. Тя беше съвсем гола. Поне така не забеляза Рово.
— Изкарай ни от тук — изръмжах му аз.
Тъпото копеле най-сетне дойде да спусне рампата и аз се отблъснах от стената, като държах Магдалина в прегръдките си — готов да изтръгна очите на всяка акула, която реши да се ебава с нас точно сега. След като я избутах нагоре и се заех да се издърпам след нея, получих толкова силен световъртеж, че за известно време спрях да виждам.
— Ще се обадя на ченгетата — каза пазачът.
— Как? — попитах го аз. — Нямаш мобилен.
— Естествено, че имам — каза той и го извади.
Тъпак. Счупих телефона в парапета и хвърлих парчетата във водата — след като го бях изкарал в нокаут.
Двайсет и четирите часа, които започнаха от този момент, бяха най-ужасните и най-важните в живота ми. През тях — и това е най-малкото — изминах близо 3000 километра, като накрая се озовах обратно в Ню Йорк — точно едно денонощие, след като двамата с Магдалина бяхме изпълзели от водата.
И по-конкретно, озовах се в Манхатън, където портиерът на Порното все още ме познаваше по лице. В апартамента имаше двама тъпаци, които убих със стъклената му масичка за кафе.
Накрая намерих и Порното, който все още не спеше, защото мозъкът му беше изпържен от кокаина, и го вдигнах за хълбоците, както правех с Магдалина. После го хвърлих с лицето напред през прозореца на дневната му, докато той се извиваше и пищеше.
Веднага след това ми се прииска да можеше да се върне обратно, за да го хвърля пак.
После слязох на улицата, където вече се събираше тълпа, и се обадих на Сам Фрийд за втори път през този ден, за да му кажа откъде да ме вземе.
21
Когато излизам на улицата, вече съм свободен човек. Отказал съм се от всичко. Повече никога няма да лекувам пациенти. Каквото и да са ми дали лекарската престилка и съкращението пред името ми, вече ще живея без тях. Разделям се със свещеническия сан, без да съм блудствал с нито едно момче от църковния хор.
Би трябвало да се чувствам ужасно, знам. Учих цели осем години, за да стана лекар. Всъщност нямам нищо друго. Нямам друга професия. Дори нямам къде да живея, защото никъде няма да се чувствам в безопасност.
Но странно защо пронизващият вятър, който вдига ледени зрънца от тротоара, ми се струва като вятъра в пролетна нощ, пълна със светулки и пияни млади жени.
И всъщност се чувствам доста добре.
Все пак съм в Ню Йорк. Мога да отида в някой хотел, да си взема стая и да се обадя на Програмата за защита на свидетелите. След това мога да отида в някой музей или да гледам някой филм. Мога да отида да се повозя на ферибота до Стейтън Айланд. Сигурно е по-добре да не го правя, защото всички хора от мъжки пол на Стейтън Айланд са или мафиоти, или ченгета, но все пак мога. Мога да отида и да си купя някоя книга, а после да си я чета в някое кафене.