Мамка му, колко ми беше противно да съм лекар!
Мразя тая професия още от медицинската академия. Безкрайното страдание и смъртта на пациентите, на които трябва да спасявам живота, но не мога — или защото никой не би могъл, или защото аз не съм достатъчно добър в професията. Мръсотията и корупцията. Убийственото работно време.
А най-вече мразех тази болница, тази Звезда на смъртта в Ню Йорк, тази флуоресцентна Мория, Католическата болница в Манхатън.
Бях лекар толкова дълго, колкото можах да го понеса. Знам, че дължа нещо на обществото, и докато бях лекар, всеки ден си го връщах.
Но не мога да плащам повече. Ако се оставя да ме убият, след като съм дал осем години от живота си, това няма да помогне на никого. Даже ще ми попречи да се захвана с нещо друго, в което ще бъда по-полезен на хората. Защото нямам какво повече да направя в тази професия.
И това със сигурност не е краят на света. Може да започна работа в социална кухня, след като се установя някъде. На бас, че готвачите от социалните кухни не ги съдят толкова често, колкото лекарите.
Сещам се за фразата „пациентът е в цикъл“, която научих от доктор Френдли, и започвам да се смея.
После обаче се сещам за нещо друго и спирам, все едно някой е заковал с пирони краката ми за тротоара. Спирам толкова рязко, че едва не падам.
Започвам да мисля, за да открия къде може да бъркам.
И продължавам да мисля.
Но вече няма нужда.
Защото сега съм сигурен, че знам как мога да спася крака на момичето с остеосаркомата.
Застанал насред вятъра и калта, изваждам мобилния си телефон и се опитвам да се свържа с хирургията. Никой не вдига.
Ортопедията. Заето.
Акфал. От телефона се разнася симфонията на Дворжак „Из Новия свят“, което означава, че Акфал е с пациент на ядрено-магнитен резонанс.
Междувременно в края на улицата спират две лимузини и от тях слизат шестима мъже, без да си говорят помежду си.
И шестимата са с дълги палта, под които крият оръжията си. Има един по-тъмен и един мексиканец, но останалите четирима приличат на американци от планинските щати. С джинси и маратонки. И сбръчкани лица от твърде много време под слънцето в някакви ферми из Уайоминг и Айдахо, за които си мислят, че никой друг не знае.
Аз съм ходил в някои от тези ферми. По работа, ако разбирате какво искам да кажа.
На ъгъла на улицата бандата се разделя на две групи, за да блокира всички изходи. Поглеждам през рамо. Още две коли.
Разполагам с около половин секунда, за да реша дали да прекося улицата и да изчезна, или да се върна в болницата.
Аз съм идиот. Избирам болницата.
Хуквам обратно по ескалаторите към етажа, където са операционните зали. Ако онези отвън са първите, така ще си спечеля малко време, защото ще започнат да претърсват болницата отдолу нагоре.
Ако.
Втурвам се през реанимацията, където момчетата от интензивното продължават да ровят в стаята на Скиланте и да търсят разпечатката от ЕКГ-то му. В крайна сметка ще се сетят, че може да се разпечата нова. Примерно след един месец.
На стената в съблекалнята на хирургическото отделение има монитор, на който е показан графикът на операциите. Според него момичето с остеосаркомата е с отрязан крак от три часа. Което е невъзможно, защото съвсем скоро говорих с нея и още си беше с два крака. Поне пише в коя стая се намира — на горния етаж.
Но когато стигам там, някакъв смотаняк с престилка и маска мие пода и в стаята няма никой друг. Това вероятно означава, че номерът на стаята е сбъркан в графика на операциите, но няма гаранция.
— Кога е следващата операция? — питам чистача.
Той само свива рамене. А когато се обръщам, за да изляза, мята на шията ми телена жица.
Готино. Сигурно ме чака тук още откакто ме е чул да си говоря с момичето с остеосаркомата пред нейната стая. Играе рисковано, за да задържи само за себе си всички пари, които Локано ще плати за убийството ми. И е от онези психопати, които обичат да убиват с жица.
От жицата лесно става примка, не е трудно да се отървете от нея, а също и да я скриете — дори в болнична престилка. Но само психопатите използват жица. Никой нормален човек не би искал да бъде толкова близо до жертвата си. Едва успявам да вдигна ръка пред гърлото си, преди да я стегне.