— „Философията е написана на математически език“! Спомняш ли си? Ще попаднем — бам! — право в средата!
— По-добре е да отложим откриването — каза Осборн. — Не е желателно това да се появи в „Соушъл Газет“.
— Защо не?
Осборн доби огорчен вид. Нищо в неговия свят не беше така просто; нищо не можеше да бъде казвано или правено без разрешение. Случилото се в Болдършо бе малка част от сложните взаимосвързани планове в папките му, а над тях надвисваше застрашително всичко онова, което Вандънбърг олицетворяваше. Всяко нещо трябваше да бъде претеглено и обмислено много внимателно.
— Какво да кажа на журналистите? — попита го Джуди.
— Нищо.
— Нищо ли?
— Да не би да сме някакво тайно дружество, а? — Флеминг го изгледа с презрение, но Осборн успя да каже с официален и сдържан тон:
— Не можем да дадем необработена информация. Има и други хора, с които трябва да се консултираме, а освен това може да настъпи паника: космически кораби, летящи чинии, чудовища с изпъкнали очи. Ще започнат да се привиждат на всеки идиот в страната. А може някой да го прави нарочно. Във вестниците не трябва да се появява нищо, мис Адамсън.
Оставиха Флеминг да кипи от яд, отидоха в кабинета на професора, за да се обадят по телефона в министерството, и потеглиха.
В хотел „Лайън“ в Болдършо журналистите бяха започнали да пристигат за церемонията по откриването. Джуди преведе Рейнхарт и Осборн през задния вход към една малка стая, където им сервираха късна вечеря, така че успяха да се изплъзнат от пъплещата фаланга на многобройните кореспонденти във фоайето на хотела. Осборн току притичваше до телефона и всеки път се връщаше на масата все по-изтормозен и потиснат.
— Какво каза министърът?
— Каза: „Питайте Вандънбърг!“
Изядоха почти изстиналото месо и той отново изчезна.
— Какво каза Вандънбърг?
— Какво мислите, че би могъл да каже? „Затваряйте си устите“
На следващата сутрин Джуди трябваше да съобщи на журналистите, че откриването е било отложено поради техническа неизправност, без да дава други обяснения. Всички останали изявления щяха да бъдат направени от Лондон директно до редакциите на Флийт Стрийт. Удаде им се да се измъкнат незабелязано пак през задния вход.
Половин час по-късно колата на Флеминг се появи пред хотела и умореният и жаден Флеминг изчезна във фоайето.
Вечерта отново уловиха съобщението от Космоса. То продължи през цялата нощ и Бриджър и Флеминг го записваха, като се редуваха — не само ясно доловимите точки и тирета, но и бързата му част. На следващата сутрин Денис Бриджър пое сам към Болдършо и Харис го последва. След като остави колата в градския паркинг, Бриджър се упъти пеша по една павирана улица към долната част на града. Харис го следваше от ъгъл на ъгъл. Тъй както бе облечен — с шлифер вместо с работните си дрехи, Харис приличаше повече на ирландски професионален убиец, отколкото на чистач в лаборатория и много внимаваше да не го забележи Бриджър. Самият той обаче не забеляза двама мъже, които стояха на отвъдния тротоар срещу малка врата с табела, на която пишеше: „ДЖАС. ОЛРОЙД, БУКМЕКЕР“. Наоколо имаше и други хора: двамата мъже, увлечени в разговор, не будеха никакво подозрение.
Бриджър мина през вратата и влезе в тъмен и тесен коридор, в дъното на който имаше застлано с линолеум стълбище, водещо към втория етаж. До него се намираше врата с матово стъкло. Като затвори външната врата, шумът от улицата изчезна и в коридора стана тихо като в подземие. На остъклената врата висеше същия надпис като на входа. И още един: „Почукай и влез“. Така направи и Бриджър.
Джас. Олройд бе седнал зад бюрото пред късната си закуска. Той бе възрастен мъж, облечен в избеляла жилетка с навити ръкави и когато Бриджър влезе, точно топеше набоден на вилица залък в чиния с пържени яйца. В стаята нямаше други хора и при все това изглеждаше претъпкана — купища хартии, телефони, сметачна машина, телекс и телетайп. На стените висяха няколко рекламни календара, отворени на различни месеци, но имаше и стенен часовник — внушителен и съвсем точен. Мистър Олройд вдигна поглед иззад купищата вехтории и нова машинария и погледна Бриджър.
— А, ти ли си?
Бриджър кимна към телекса.
— Може ли?
Вместо отговор мистър Олройд лапна натопения в яйце залък, а Бриджър се залови с телекса.
— Как върви работата? — попита той, докато го включваше и набираше номера. Прозвуча като банален въпрос към стар познат.
— Криво-ляво — отвърна мистър Олройд. — От коне да чакаш чувство за отговорност! Ако не тичат вкупом, се влачат като претъпкани автобуси.