— Здравей! Искаш ли да видиш Циклоп?
— Защо го наричате Циклоп?
— Заради вида му — Доней изглеждаше напълно спокойна. — Нима днешните момичета не получават добро образование? Влез, той е вътре.
— Трябва ли да вляза?
— Не ти ли е интересно?
— Да, но…
Джуди беше зашеметена. Не бе в течение на работата. През последните дни не беше мислила за нищо друго, освен за Флеминг, Бриджър и собственото си безнадеждно положение, така че доколкото имаше някаква представа за творението на Доней, тя бе съвсем минимална и несвързана със собствения й живот. Тя последва по-възрастната жена в лабораторията, без да размисли и без да очаква нещо особено.
Резервоарът леко я смути. Не бе очаквала такова нещо.
— Погледни вътре — каза Доней.
Джуди сведе поглед към открития отвор отгоре, напълно неподготвена за това, което щеше да види. Съществото доста приличаше на продълговата медуза без кости и пипала, ала с едва забележимо раздвоен край, докато другият край бе по-широк и наподобяваше глава. То плаваше в течността — тръпнеща маса от протоплазма със зеленикаво-жълтеникава повърхност, слузеста и лъскава. А по средата на това, което може би беше главата му, бе разположено едно око, огромно, безцветно, без клепачи.
На Джуди й призля, после я обзе паника. Тя се извърна, гадеше й се, втренчи се в Доней, сякаш и тя беше част от този кошмар, после притисна устата си с ръка и изхвърча от стаята.
Изтича право през двора до бунгалото на Флеминг, блъсна вратата и влезе вътре.
Флеминг тъпчеше някои последни вещи в един сак, куфарите му бяха затворени и поставени на пода. Той я погледна хладно, докато тя стоеше на прага задъхана и едва се сдържаше да не повърне.
— Не започвай пак!
— Джон! — Отначало тя почти не можеше да говори. Виеше й се свят, главата й бучеше, давеше се. — Джон, трябва да дойдеш.
— Къде? — Той я погледна с нескрита враждебност. Пораженията от изминалата седмица — бледата кожа и тъмните кръгове под очите му, още си личаха, но той беше спокоен, владееше се напълно. Джуди се опита да овладее гласа си.
— В лабораторията.
— Заради тебе ли? — звучеше почти подигравателно.
— Не. Те са направили нещо ужасно. Подобие на живо същество.
— Защо не съобщиш на МИ59?
— Умолявам те! — Джуди се приближи до него. Чувствуваше се съвсем беззащитна, но й беше все едно какво ще й каже или направи. Той се извърна, за да продължи да подрежда багажа си. — Моля те, Джон! Става нещо ужасно. Ти трябва да го прекратиш.
— Не ми нареждай какво да правя — отвърна той.
— Направили са едно чудовищно нещо с око. С око!
— Тяхна си работа. — Той пъхна един стар пуловер в сака и затегна връзките.
— Джон, ти си единственият…
Той вдигна сака от леглото и бързо мина покрай нея, за да го остави до куфарите.
— Чия е грешката?
Джуди пое дълбоко дъх.
— Аз не съм убила Бриджър.
— Нима? Не прати ли ти хайката по петите му?
— Опитах се да те предупредя.
— Опита се да ме избудалкаш! Любеше се с мен…
— Не! Само веднъж. И аз съм човек. Имах задача…
— Мръсна задача и я изпълни превъзходно.
— Никога не съм те шпионирала. Бриджър бе друго нещо.
— Денис Бриджър беше най-старият ми приятел и най-добрият ми помощник.
— Той беше предател.
— Предател! — Той я изгледа за миг, после се отдалечи и започна да подрежда стари бутилки и чаши, които извади от един шкаф. — Дръж си служебните клишета за друго място. Половината от нашето дело е на Денис. То е творение на неговия и моя мозък — не принадлежи нито на теб, нито на шефовете ти. Ако Денис е искал да продаде собственото си имущество, прав му път. Какво ти влизаше това в работата?
— Казах ти, че не ми харесва това, което върша. Казах ти да не ми вярваш. Мислиш ли, че не съм…
— О-о-о, я престани да хленчиш — каза Флеминг. — И изчезвай!
— Ще се махна, ако отидеш да се срещнеш с професор Доней.
— Заминавам си.
— Не можеш да си заминеш! Те вече имат това отвратително нещо. — Джуди протегна ръка и отчаяно го сграбчи за ръкава, но той се отскубна от нея и се отправи към вратата.
— Довиждане! — натисна дръжката и отвори.
— Не можеш да си отидеш сега!
— Довиждане! — тихо изрече той, докато я чакаше да си тръгне.
Тя не помръдна, като се опитваше да измисли още нещо. В този момент на прага се появи Рейнхарт.
— Здравей, Джон. — Той погледна единия, после другия. — Здравейте, мис Адамсън.
Тя безмълвно мина между двамата, като примигваше, за да не се разплаче. Рейнхарт се обърна след нея, докато излизаше, ала Флеминг затвори вратата.