Инцидентът толкова я бе уплашил, че тя се отказа да използва конюшнята зад магазина. Днес бе оставила кабриолета си пред дрогерията в центъра на Коули. На стената имаше пощенска кутия и тя пусна в нея писмото до майка си. Каси отиде да довърши останалите си задачи, но когато се запъти към гишето на гарата, което едновременно с това бе и телеграфно бюро, видя, че файтонът бе там, където го бе оставила, но отзад бяха привързани още два коня.
Девойката се закова на място и се огледа, търсейки Ейнджъл. Нито за миг не се усъмни, че единият от конете е неговия, а другият — този, който бе взел от конюшнята на ранчото. Не бе трудно да го забележи — жълтата му мушама бе прекалено ярка.
Той се бе облегнал на стената на салона „Втори шанс“, намиращ се от другата страна на улицата. Шапката му бе нахлупена ниско на челото и не позволяваше да види кого наблюдава, но имаше чувството, че е самата тя.
Това я накара да се почувства неспокойна. Не разбираше защо я бе последвал до града. Той не помръдна от мястото си, нито дойде при нея да й каже защо е тук. Ала всички на улицата го бяха забелязали. Коули бе малък град, а Ейнджъл бе чужденец. Съвсем естествено бе хората да се чудят кой е той, дори и да не подозираха, че е професионален стрелец.
Каси гневно стисна устни. Дотук е намерението й да запази посещението му в тайна. Сега не можеше да напусне града, без да говори с него, още повече, че конят му бе привързан към кабриолета й. Дори тази сутрин местните жители да не знаеха накъде се е запътил, сега вече бяха разбрали. До края на деня всички щяха да си задават въпроса: каква работа има дъщерята на Стюарт с един професионален стрелец? Но враждебно настроените й съседи едва ли щяха дълго да си задават този въпрос. Не, те щяха да пристигнат в ранчото и да поискат обяснение и ако дотогава Ейнджъл не си е заминал, адът щеше да се стовари върху главата й.
Всичко бе по нейна вина. Не биваше, да се оставя този мъж да я уплаши и да я подведе с приказките си. Обаче вместо това, тя му разреши да остане и по този начин му позволи да си пъха носа в работите й. А фактът, че я бе последвал до града и сега я наблюдаваше отдалеч, сякаш се бе самоназначил за неин пазач, показваше, че смята да прави това, което си е наумил, без да се съобразява с мнението й.
Каси тръгна надолу по улицата, без повече да го удостоява с внимание. Ускори крачка, тъй като се страхуваше, че той ще я спре, преди да е успяла да изпрати телеграмата. И наистина я спряха. Но този, който я спря, не бе Ейнджъл.
Морган Маккъли излезе от седларския магазин на Уилсън и се озова точно на пътя й. Каси едва не връхлетя отгоре му. Когато го позна, тя се опита да се промуши незабелязано покрай него, но нямаше късмет.
Морган се мислеше за покорител на женски сърца. Дали бе истина или не, но го привличаше всичко, което носеше пола. Веднага зърна Каси и се изпречи пред нея. Тя се опита да го заобиколи, но той отново препречи пътя й. Младото момиче най-после отстъпи и го възнагради със свиреп поглед, който обаче нямаше никакъв ефект.
С огорчение бе осъзнала, че никой в Тексас не я взимаше на сериозно. Всички се смяха, когато я видяха да ходи въоръжена. Никой не обръщаше внимание на гнева й. Отнасяха се към нея, сякаш бе някое безобидно насекомо, което лесно можеха да прогонят — с изключение на случаите, когато черната й пантера седеше в краката й. Дори безстрашните мъже от семейство Маккъли бяха нащрек в присъствието на Марабел.
Но Каси никога не водеше със себе си животното в града, а намръщеният поглед, с който я изгледа Морган, имаше по-голям ефект от нейния смразяващ поглед преди малко. Беше открито заплашителен.
Двадесет и една годишният Морган бе вторият син на Ар Джей, но също като братята си бе висок над метър и деветдесет и доста як. Всички приличаха на баща си — с червеникави кафяви коси и тъмнозелени очи. Каси не вярваше, че някой от тях би я наранил физически, но въпреки това се страхуваше от откритата им враждебност. Те лесно избухваха, а един мъж с гореща глава бе способен на доста глупави неща, които обикновено не би и помислил да стори.
— Не смятах, че ще те срещна тази седмица в града, мис Стюарт — безгрижно рече Морган.
Само преди два месеца той я наричаше Каси, както и повечето й приятели и съседски семейства. Една събота я бе поканил на танци в хамбара на Уйл Бейтс, а следващата неделя на пикник край Уйлоу Ридж. Намеренията му бяха съвсем ясни — той я ухажваше. А тя бе изключително поласкана и заинтригувана от него. В крайна сметка всички братя Маккъли бяха много красиви мъже, а както бе установила през последните години, беше доста трудно да намери мъж, който бе готов да се ожени за нея и… Марабел.