Поведението му не издаваше нищо, че е с нея. Всъщност приличаше повече на любопитен наблюдател на интересната сцена между Морган и Каси. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да разбере, че равнодушният му вид е само привиден. Палецът на лявата му ръка бе мушнат в една гайка на колана, мушамата му бе дръпната назад, а дясната му ръка почиваше лениво покрай бедрото — точно върху неговия колт четиридесет и пети калибър.
Беше на около два метра, достатъчно близо, за да чуе разговора им, както и да се намеси. Сърцето на Каси се сви от ужас при мисълта какво можеше да се случи в следващите няколко секунди.
Тя отмести поглед от него, преструвайки се, че не го познава и надявайки се, че Морган няма да го забележи. Напразно! Сега Морган се взираше право в Ейнджъл, а лицето му приличаше на буреносен облак.
— Желаете ли нещо, мистър?
Нападателният тон на младия Маккъли накара Каси да потрепери. Бедата на мъжете от семейство Маккъли бе в това, че си въобразяваха, че големият им ръст ги прави могъщи и непобедими. Ала един куршум можеше да намали ръста и на най-високия мъж и то доста бързо. Всичко това явно бе отлично известно на Ейнджъл, тъй като нито мускул не трепна по лицето му и той не изглеждаше ни най-малко впечатлен от по-едрия и висок мъж. Цялото му поведение показваше, че въобще няма намерение да отговаря. А това беше още по-лошо. Никой мъж не обича да го пренебрегват и Маккъли не бе изключение. Още повече, че досега никой не се бе осмелил да го пренебрегва!
Каси се улови за първото, което й хрумна:
— Кажи на баща си, че няма да си тръгна, преди да говоря с него.
Думите й го накараха отново да впери поглед в нея.
— Вече ти казах, че той няма…
— Знам какво ми каза — припряно го прекъсна тя, — но те моля да предадеш съобщението ми или всичко ще излезе наяве, Морган. Наистина ли ще подпалиш къщата, след като знаеш, че аз съм вътре?
— Не ме… ще ме изслушаш ли… върви по дяволите, жено! — завърши той, смутен, че не може да намери подходящите думи.
Каси бе не по-малко смутена и объркана от собствената си смелост. Нямаше намерение да заявява, че не вярва в заплахите на Маккъли да подпалят ранчото. Дори и да бяха напразни, нямаше достатъчно смелост, за да се убеди в това. Девойката просто искаше да отклони враждебното внимание на Морган от Ейнджъл — което нямаше да се наложи, ако Ейнджъл не се бе приближил.
За нещастие планът й успя само временно. Ейнджъл продължаваше да стои на мястото си и да ги наблюдава с черните си като греха очи. Присъствието му бе предизвикателство. А Морган се почувства още по-засрамен, че не е могъл да се справи с една твърдоглава жена и то пред непознат. Все още не се бе досетил, че тъкмо това е непознатият, за когото бе попитал Каси.
— Или си гледайте работата, мистър, или се махайте оттук. Имам личен разговор.
Ейнджъл не помръдна, но този път отговори:
— Тази улица е на всички и искам да чуя лично от дамата, че не й досаждате.
Морган гневно изпръхтя.
— Не й досаждам!
— На мен пък не ми изглежда така — лениво отвърна Ейнджъл. Така че искам да го чуя от нейните уста.
— Не ми досажда! — остро заяви Каси и изгледа предупредително Ейнджъл. — А сега докажи думите ми и ме пусни — изсъска тя към Морган. — И без това ме задържа достатъчно дълго.
Морган насочи отново поглед към Каси. За негова изненада ръката му все още стискаше тази на девойката.
— Извини ме — избъбри той и бързо я пусна.
Каси му кимна сковано и се отдалечи. Току-що отново й бяха заявили недвусмислено, че ако не си замине в края на седмицата, ранчото на баща и ще бъде унищожено. Беше твърде разстроена, за да я е грижа, че оставя зад гърба си двамата мъже сами — единият самонадеян, а другият непредвидим. Що се отнасяше до нея, можеха, да се изпозастрелят един друг!
ГЛАВА 5
Една част от вниманието на Ейнджъл бе насочено към жената, която забърза надолу по улицата, а другата — към мъжа, когото тя нарече Морган. Каси вървеше толкова бързо, че почти тичаше. Морган също се взираше след нея и тихо ругаеше. Ейнджъл не бе сигурен на какво бе станал свидетел току-що, но чувстваше, че то никак не му харесва. Рано или късно щеше да разбере какво става.
Високият тексасец се извърна към него, най-после си бе спомнил за присъствието му и отвори уста да каже нещо, но Ейнджъл не му даде тази възможност.
— Моля да ме извините, но тя се кани да замине заедно с моя кон.
По дяволите, проклетата жена правеше тъкмо това! Ейнджъл изруга през зъби и хукна към кабриолета, който вече бе потеглил.