Арнет Лем
Ангел на нощта
Специални благодарности па помощниците ми по литература — Джойс Бел, Сюзън Уигс и Барбара Доусън Смит. И на моя агент Денис Марсил, за когото бих дала живота си. И на чудесния ми издател, Карълайн Толей, за интуицията и проницателността й.
ПРОЛОГ
Плантация „Рай“
Енория Сейнт Джордж, Барбадос Февруари 1735
Лейди Алпин Маккей искаше да смъкне траурния си воал и да разхлади пламналите си от горещината бузи. И щеше да го стори веднага след като адвокатът престанеше да възхвалява наскоро починалия й настойник и започнеше да чете завещанието.
— Тъжен човек и защитник на правдата — тъкмо изричаше Отел Кодрингтън.
„Тъжен ли?“ — помисли си тя. Бедният Чарлз беше давил тъгата си в ром.
— Вдовец, възбуждащ завист…
Нещастен човек. След като съпругата му Ейдриън си отиде от този свят, Чарлз живя десетилетие в безутешна скръб. Понеже беше чувствително момиче, Алпин жадуваше да открие мъж, който да я обича така силно, както той беше обичал жена си. Но искаше и мъж, който да не се пречупва при трагични обстоятелства. Изминаха години и действителността на островния живот прекърши романтичните й мечти.
— Мъж, който много добре се справяше с работата си и остана честен…
Недоразумение. От десет години тя сама ръководеше огромната плантация, като се грижеше за всичко — от осигуряването на брашно за бисквити до рязането на тръстиката.
— Преселил се е в славните небеса…
В компанията на починалата си възлюбена съпруга. Да благодарим на божията милост.
Лек ветрец полъхваше на верандата и изпълваше въздуха с аромата на варена захар. Алпин въздъхна. Сега плантацията „Рай“ щеше да й принадлежи — просторната двуетажна къща, шест и половина акра1 морави, хиляда акра плодородни поля, от които съвсем наскоро беше прибрана захарната тръстика; петдесет и шест слуги англичани, осемдесет роби, хижите с покрити със слама покриви, тесните бараки, четирите кладенеца. Столът, изплетен от ракита, на който седеше. Медната вана, в която се къпеше. Мрежата против комари около леглото й. Каретата, каруцата, пилето, което се печеше. Скъпоценната мелница с двата еднакви комина, бълващи дим в тропическото синьо небе. Нейни.
Надеждата да бъде независима караше душата й да ликува. Животът в плантацията щеше да продължи по старому. Но не и за робите. Преди пет години беше карала Чарлз да ги освободи.
Собствениците на съседните плантации бяха побеснели. Под техния натиск той бе отстъпил. Сега Алпин Маккей щеше да отстоява убежденията си.
Капчица пот бавно се заспуска по лицето й, стече се по шията и се вмъкна под яката на черната кадифена рокля, но Алпин не изпускаше от очи кожената чанта, положена в скута на адвоката. Кога най-после щеше да прочете завещанието?
Щом той спря, за да си поеме дъх, тя каза:
— Бяхте много любезен, господин Кордингтън, че ми спестихте пътуването до Бриджтаун. И трябва да сте много опитен, понеже Чарлз казваше, че на друг не би доверил делата си.
Пълномощникът изправи гръб още повече. Пот струеше изпод напудрената му перука и се просмукваше в дантеленото му жабо, превръщайки това творение на мъжката суета в мокра фльонга от клюмнали дипли.
— Точно така, скъпа. Чарлз направи значителни подобрения тук. — Хвърли алчен поглед към мелницата. — Въпреки че никой от нас никога не е виждал предприятието.
Нека този градски адвокат и всички останали си мислят, че Чарлз е управлявал „Рай“ и е модернизирал мелницата. На нея не й трябваха хвалебствия за работата й, а само спокойствие и сигурност. Скоро щеше да има и двете. Едва сдържаше нетърпението си.
— Както казахте, Чарлз беше джентълмен сред мъжете и загрижен за добруването на тези, намиращи се под негово попечителство.
— Срещнах го преди пет години — преди да добави тази нова измишльотина към мелницата. — Кордингтън отвори чантата си и измъкна документ със златен печат с размера на смокиня. — Щедростта му беше изключителна, продиктувана от Христовата вяра. — Усмивка изкриви устните на адвоката и откри празнините на няколкото липсващи зъби. — Оставил ви е щедро възнаграждение.
Не се нуждаеше от периодично отпускани суми. Доходите от захарта щяха да й бъдат достатъчни. Изумена, повтори:
— Възнаграждение?
Също като дете, което чете буквара, той движеше показалеца си по всеки ред, изписан в документа.
— Направени са обичайните дарения на прислугата. Следва израз на приятелство към членовете на клуба му. О, да. Ето го. „Сто лири годишно на братовчедка ми, лейди Алпин Маккей.“
Ледените пръсти на ужаса я стиснаха за гърлото.