— О, да. Бира за мене и вода с портокалов сок за моя приятел мюсюлманин. Ще намериш плодовете в мазето за зеленчуци. — Поглеждайки към Саладин, добави: — И, моля те, помоли Елана да ни сервира.
Прекрачваше прага, когато чу мавърът да нита:
— Коя е тази Елана?
Щом затвори вратата зад гърба й, Малкъм отговори:
— Изненада, скъпи мой Саладин. Изненада.
Алпин промени решението си да държи приятелката си в неведение. Видя каква вреда можеше да причини това. Освен това щеше да се покаже нелоялна. След като донесе портокалите, тя дръпна Елана настрани и й разказа за Саладин.
Бившата робиня изглеждаше също така, както в деня, когато Алпин й връчи документа за освобождаването й. Вълнението й беше като на малко дете.
— Той е африканец?
Дора престана да мачка летните зърнести плодове и се примъкна по-близо. Алпин повлече Елана към килера, където щяха да бъдат сами. Там миришеше на осолено месо, което бе наредено в бъчвите, и на току-що набран босилек.
— Той е наполовина африканец. Баща му бил мавър, а майка му — испанска благородничка.
Приятелката й гледаше удивено.
— Как се е появил тук?
— Когато били деца, той и неговият брат близнак Салвадор били дадени да служат на мащехата на Малкъм, лейди Мириам.
Като пощипваше долната си устна с палец и показалец, Елана каза:
— Тя е дипломатката.
— Да.
— Я ми дай тези работи, преди да си ги изтърсила. — Събра престилката си и Алпин сложи вътре портокалите, които държеше. — На колко години е Саладин?
— Беше на дванадесет или на тринадесет, когато заминах за Барбадос. Това нрави тридесет и две или тридесет и три сега.
— Красив ли е?
— Бих казала, че е внушителен. Дори величествен, ако искаш.
— Хъм. Трябва да е много нещастен този мавър, щом си няма харем тук.
— Откъде знаеш дали има или няма жени?
Елана я изгледа с превъзходство.
— Прислужничките тук изобщо не се забавиха да ти кажат за онова момиче Емили и нейния войник. Бас ловя, че не биха пропуснали такава страхотна клюка.
— Те не са ти казали много за Саладин, нали?
— Не съм ги питала. — Удари се по гърдите. Тази африканска принцеса научава нещата, като гледа и слуша.
Алпин се засмя.
— Като приключиш със сервирането, приготви любовната смес. И чакам да ми кажеш какво мислиш за Саладин.
Обясненията бяха ненужни. От момента, в който Елана прекрачи прага на кабинета на Малкъм и зърна Саладин, лицето й отразяваше като огледало смесицата от чувства. Същото стана и когато Саладин вдигна голямата чаша до устата си. Черните му като въглен очи не се отделяха от Елана и колкото по-дълго я гледаше, толкова повече пиеше. Халбата беше празна, когато я остави, но очите му разкриваха такава жажда, която никоя напитка не би могла да утоли.
— Още? — попита тя, посягайки към каната. Вместо отговор той я огледа от главата до петите, задържайки поглед върху шията и ръцете й.
— О, да. Така мисля.
— Ти си жаден мъж — изрече с царствен шепот, докато отново пълнеше чашата.
— А ти си интересна изненада. Как се появи тук?
Отвърна му с презрително изражение.
— С един много бавен и смрадлив кораб, Ваше Величество.
Очите му просветнаха весело.
— Аз не съм крал.
Тя намигна на Алпин.
— Но си величествен.
— Така ли? — попита той.
Тя кимна, показвайки това, което възрастните робини в „Рай“ наричаха „нахалството на Елана“.
— Бас ловя.
— Да, добре… Ти в Барбадос ли си родена?
Тя остави каната и изпъна рамене. После, за втори път, откакто я познаваше, Алпин чу приятелката си да казва:
— Аз съм Елана, последната принцеса ашанти, от племето Кумбаса.
Ръката му замръзна с наново напълнената чаша.
— Ти си с африканска, кралска кръв? И си робиня? Гордостта й беше очевидно доказателство за благородния й произход.
— Пред себе си виждаш освободена жена. — Високомерието й се пропука, когато добави игриво. — Бас ловя.
Той поклати глава.
— Можеш да ме наречеш лъжливо куче, Елана, но се съмнявам, че някой от нас някога наистина е възвръщал свободата си.
Тя се обърна към Малкъм:
— Той роб ли ти е?
Усмихвайки се благосклонно, той отвърна:
— Роб на философията и слуга на теологията. Това е нашият Саладин.
— Това не е отговор — сряза го тя. — Той твоя собственост ли е или не?
— Нито моя, нито на някой смъртен човек.
Тя вдигна ръце.
— Ти пееш песен загадка. Връщам се в кухнята.
Саладин я настигна, преди да успее да излезе.
— Ще дойда с тебе.
Изгледа го така, както канарче би гледало котка, но той й се усмихваше умоляващо. Тъмната й кожа стана махагоненочервена.