— Тя е подготвена за отказ, милорд, сигурно е замислила нещо.
Ръката на Малкъм замръзна, стискайки късче месо над отворената човка на гладно бухалче. Раненият женски бухал наблюдаваше безучастно.
— Как така, Александър?
— Лейди Алпин заяви, че ако не дойдете лично да я посрещнете, ще ви избоде очите и ще нахрани с тях язовците.
Малкъм даде месото на гладната птица. Нахлуха спомени от детството: Алпин счупва меча му играчка и го хвърля в помийната яма, Алпин се залива от смях, след като го е заключила в килера, Алпин се крие в стаята в кулата и плаче, докато заспи, Алпин го преследва с буркан жужащи стършели.
Той потръпна. Преди години тя превръщаше в ад живота на наивното момче. Сега, пораснал и помъдрял, щеше да разруши нейния свят.
— Чудя се какво ще направи, ако й кажа, че блъфира?
Александър Линдзи, човекът, който обучаваше стрелците с лъкове и съвършен ловец, внимателно се придвижи покрай накацалите по пръчките соколи, възбудени керкенези и трио царски орли. Хищниците пристъпяха върху стърчишките си, а крилата им раздвижваха въздуха. Като стигна до Малкъм, той смъкна баретата си и откри теме, голо като кубе на църква.
— Аз само предадох съобщението, милорд. Не ми е работа да разпитвам гостенката ви.
— Гостенка, а? — Засмя се. Пухкавото бухалче с големи, широко отворени очи записука за още храна. Усмихвайки се, Малкъм откъсна друго парче месо и го даде на нетърпеливата птица. — Кажи на Нейно Височество, лейди Алпин, че съм зает. И ми докладвай веднага, щом Саладин се завърне от Абърдийншиър.
Александър огледа бухалчето любопитно, но бдително.
— Със сигурност часовият ще сигнализира, щом съзре мавъра. Но лейди Алпин, тя каза още, че променя решението си да ви прости за нещата, които сте й сторили преди години в стаята в кулата.
— Да прости на мене? Благословени свети Найниън, тя изкривява събитията от миналото. Изпрати я да върви при роднините си в имението Синклеър.
— Така, сър. Англия е място за такива като нея. — Александър се отправи към вратата и я затвори след себе си.
Имението Синклеър се намираше на час езда на юг от шотландските имоти на Малкъм и отвъд стената на Адриан. В Англия. Още от детството си Алпин ненавиждаше това място. Само че сега не можеше да навлече дрехите на обущарче и да търси убежище в граничната крепост на Малкъм. Като момче той беше понасял яростта й. Беше седемгодишен, а тя на шест, когато вдигнаха ръце от нея и я изпратиха на остров Барбадос. Изминалите години бяха намалили враждебността му към нея. Но преди пет години, когато научи за нелоялността й към настойника й на острова, Малкъм беше задвижил колелата на отмъщението.
Много отдавна тя беше отнела от него най-съкровеното му желание. Сега той щеше да отнеме нейното.
Остра болка, проникваща до мозъка на костите и дълбоко в душата, го накара да застине. Усетили настроението му птиците станаха неспокойни, смъртоносните им нокти се забиваха в грубо одяланите дъбови пръчки. Разтревоженият женски бухал се опита да скрие малкото под крилото. Малкъм се почувства подведен, предаден от самия себе си, понеже беше свикнал да оставя грижите си извън този полутъмен храм. Днес ги беше внесъл вътре.
Също така беше притиснал до стената Алпин Маккей. След като получи известие за смъртта на Чарлз, той очакваше да чуе новината за завръщането й в граничните земи. След седмица-две щеше да я посети в дома на английския си съсед. Тогава щеше да наблюдава как тя се гърчи като червей.
При тази мисъл изпита задоволство и заговори успокоително на разтревожения бухал.
Вратата се отвори с трясък. Слънчевата светлина нахлу в помещението, като накара бухалът да започне да съска, а керкенезите да кряскат. Бухалчето клъвна пръста на Малкъм. Той дръпна ръката си и загледа жената, застанала на прага.
— Здравей, Малкъм. — Полата й изпълваше входа, а чертите на лицето й бяха неясни поради идващата откъм гърба й светлина. Алпин Маккей пристъпи в свещената обител на Малкъм.
Тъмнината отново се спусна в помещението за птици. Малкъм я гледаше как примигва, опитвайки се да свикне с мрака. Алпин беше експерт по измамите и алчността. Кое ли щеше да опита първо?
Независимо от горчивите спомени не можеше да не се възхити на прелестната промяна, настъпила у неговата Немезида от детските дни.
Спомняше си мършава пакостница, по прякор „Джуджето“, която имаше зъб на света, плитка до кръста; луничките по бузите и по носа й бяха толкова много, че приличаха на петна от дребна шарка. Макар да бе дребничка, Алпин Маккей се бе превърнала в олицетворение на красотата и женствеността. Стигаше до гърдите му и му се струваше толкова мъничка, а шията й беше толкова елегантна и тънка, можеше да я обхване с една ръка.