— Вероятно не, но повече никой не е използвал тунелите. В това число включвам и себе си.
— Е, обитават ги онези космати, дългоноги паяци — каза Малкъм.
Паяци ли? И какво от това? Алпин не се страхуваше от паяци.
— Гнусни същества. — В тона на Саладин се долавяше отвращение.
— Не ми казвай, че се боиш от насекоми.
— Боя се, разбира се, особено ако става дума за същите паяци като онзи, който ухапа мисис Елиът преди години. Та тя едва не умря.
Отровни паяци! Капчици пот избиха по кожата й, въпреки това трепереше от страх.
Изскърца кожа; някой от мъжете беше станал от стол. Алпин си нареди да стои спокойно. Дори отровните паяци се страхуваха от хората. Наистина ли? Не знаеше, но беше сигурна, че имаше достатъчно време да избяга, ако не се спънеше и не се омотаеше в някоя паяжина на…
— Защо ли не ми се вярва, че тези вредни животни са мъртви? — попита Саладин.
— Ти подиграваш ли се с мене. Аз съм човек, който си държи на думата.
— Ама май нямаш търпение и да ме вкараш в тунела. Имам усещането, че искаш да се просна по очи.
Да живее недоверието на Саладин!
— Вече съм пораснал за подобни шегички.
— Закълни се тогава в честта си на девети граф на Килдалтън.
Доколкото й беше известно, Малкъм Кар нямаше никаква чест. Не би му повярвала, дори ако се закълнеше в костите на Христос.
— Обиждаш ме, като не ми вярваш.
— Нека просто да кажем, че те познавам от дълго време и не съм напълно убеден в думите ти.
— Чакай — каза Малкъм. — Седни си на мястото. Ще попитам Алпин за плъховете. Тя трябва да знае какво да се направи.
— Никога не съм си мислил, че ще чуя от устата ти похвали за нея.
Да! Сега щеше да разбере какво й кроеше той.
— Времената се променят, хората също. — Представи си го как повдига рамене.
Саладин се засмя.
— Със сигурност си сложил на склад някакви промени, засягащи я пряко.
Какви са тези проклети промени? Щяха ли да престанат да говорят двусмислено? Струваше й се, че им е известно, че тя ги подслушва. Космите й настръхнаха. Но тя отхвърли подобна възможност; те не можеха да имат представа, че е в тунела.
— Къде е тя? — попита мавърът.
— Мисля, че е на езда. Влюбила се е в петнистия кон.
— Животното е много буйно. Мислиш ли, че ще се справи с него?
— Надявам се. Не желая девойката да се нарани. Сигурен съм, че баронът ще има какво да каже, ако й се случи нещо.
Баронът! При споменаването на омразния й чичо Алпин тропна с крак.
— Ето! Пак този шум.
— Мавърско въображение. Там няма нищо, освен духове на плъхове и паяци.
Младата жена затрепери.
— Какво ще каже Синклеър, като разбере, че тя живее тук, вместо в дома му? Той е единственият й роднина.
— Той все още се намира в Ирландия, където се радва на внуците си.
— Той е много променен, Малкъм, откакто мащехата ти го разгроми, и ще иска да знае, че Алпин се е върнала.
— Да. Ще му пратя вест, но предполагам, че първо би трябвало да уведомя лейди Мириам.
— Ще съобщиш ли на барона и на лейди Мириам това, което току-що ми каза?
Какво ли бе казал току-що великият Малкъм?
— О, не мисля — каза той с кадифен глас, който я накара да затаи дъх. — Бих искал да запазя плановете си за Алпин дълбоко в сърцето си.
Тя си помисли, че една кама би прилягала по-добре на споменатото място.
— Оставям те с кореспонденцията ти. Време е за молитвите ми.
Като чу, че вратата се отвори и затвори, Алпин пое по обратния път и излезе от тунела. След като най-после се озова в по-малката зала, тя се отпусна в древния трон на фамилията и въздъхна с облекчение. Пътешествието й из тайните проходи на замъка Килдалтън не й помогна много. Единственото, което разбра, беше, че Малкъм има планове за нея. Твърдо реши да узнае какво точно си беше наумил Малкъм Кар.
Здравият разум й подсказваше, че разполага с най-добрите оръжия, но щеше ли съвестта й да й позволи да ги използва?
СЕДМА ГЛАВА
По-късно през същия ден Алпин остави далеч зад гърба си стените на замъка Килдалтън. Вятърът се промъкваше през забрадката й и рошеше косите й. Тя отпусна юздите и остави коня да забави ход. Буйната езда бе причинила болки в краката и в задните й части, което й напомни, че не се беше качвала на кон, откакто напусна „Рай“.
„Рай“. Обхваната от носталгия, затвори очи и си представи синьото небе на този остров, едно истинско бижу сред водата, покрит с тънка като дантела папрат, разклонени на всички страни смокинови дървета и цял океан от захарна тръстика.
По бузите й потекоха сълзи. Хладният ветрец облъхваше влажната й кожа, показвайки й очевидната разлика между тропическия й дом и тази северна земя. Някога мразеше живота си тук. Когато бащата на Малкъм, лорд Дънкан я качи на кораба преди повече от двадесет години, тя не погледна назад. Беше стъпила на Барбадос с устрема на изследовател, обявявайки острова за своя територия. Нейната територия. Нейният нов свят.