Там хората зависеха от нея. Беше обещала на робите да ги освободи. След като се върнеше, отново щеше да се заеме с това. Измъчените слуги щяха да видят края на тежките години, прекарани в робство, като получат по парче земя и независимост. Под надзора на Хенри Фенуик „Рай“ щеше да изкара спокойно изминаващите месеци след изсичането на тръстиката. Ако се наложеше, щяха да я изчакат за новите насаждения.
После самотата я притисна и тя зарида. Но Алпин знаеше, че трябва да събере цялата си смелост. Размишленията върху минали неправди и бъдещи награди само щяха да бъдат пречка за завръщането й в „Рай“. И въпреки това не беше честно Малкъм да притежава толкова много, а тя — толкова малко.
Малкъм.
Усети празнина в себе си при мисълта за него, за закачливите му усмивки, вместо които бе очаквала подигравки, за мъжествеността му, която я привличаше, въпреки че се смяташе за имунизирана към любовните романи. Спомените й се върнаха назад, в детството. Видя себе си и него край езерото, където търсеха най-подходящия камък, откъдето да скочат във водата. През дъждовните дни играеха на гоненица и се криеха из тъмните коридори на замъка Килдалтън.
В каква светлина я виждаше той сега? Какви ли бяха спомените му за детството им? Спомена й за счупени кокили и откраднати целувки, но когато я взе в прегръдките си и я подмами с опитността на истински мъж, тя усети у него яд, който не разбираше. С лекотата на амбулантен търговец от доковете, който примамва пътниците от току-що акостирал кораб, той я бе включил в някаква схема. И понякога неговият чар и привлекателност й се струваха толкова измамни, като че ли пак играеше някоя от многото си роли.
Причината за безсърдечното му отношение й убягваше. Да не би да беше заради случая със стършелите? Но тогава тя бе само на шест години. Едва ли й имаше зъб от толкова отдавна. Та тази болка е минала и заминала.
Тя беше едно сираче, бедна роднина, измъкната от смъртния одър на майка си и захвърлена в ръцете на чичо й, барон Синклеър, който беше безразличен към нея. В началото нейните кошмари и ридания държаха будно цялото семейство, което я бе осиновило. Презрението им я нараняваше повече, отколкото смъртта на безотговорната жена, дарила я с живот, после умряла с разбито сърце, понеже останала вдовица, при това без пукната пара.
За да избяга от непрестанните забележки и подигравки на роднините си, Алпин събра нищожната си собственост — една монета за късмет, кичур от косата на майка си, колекция от ножове — и зае едно ъгълче в конюшните на имението Синклеър. В това претъпкано домакинство не липсваше на никого.
Приспивна песен й беше мученето на една крава. Намираше успокоение, като се грижеше за болни и ранени същества, без да разбере през цялото това време, че самата тя бе едно от тях.
И тогава, през една студена зимна нощ, недалеч от мястото, където се намираше в момента, нейният Ангел на нощта я намери и й каза, че за децата трябва да се полагат грижи и трябва да се даряват с много обич.
Като видя мъжа Малкъм, тя най-после разкри самоличността на човека, отнесъл се мило с нея. Бащата на Малкъм се беше погрижил за нея. Споменът за тъмнокосия й спасител й вдъхна смелост.
Избърса сълзите и преглътна мъката. Дяволите да го вземат Малкъм Кар! Тя можеше и щеше да извлече възможно най-голяма полза от престоя си на Границата. Щеше да намери с какво да се забавлява тук, на тази земя, която беше напуснала преди толкова много години.
Сред поле от мека като памук орлова папрат бяха пръснати като петна островчета от пирен и прещип, които изпълваха въздуха с незабравимото ухание на Шотландия. На известно разстояние пред нея Стената на Адриан се виеше през тази земя като огромно влечуго. Някога беше лудувала из тези римски руини.
С надеждата, че споменът за тези дни ще я успокои, тя насочи коня по тесния път, който често бе изминавала като малка. Пътят на свободата, която намираше в замъка Килдалтън.
Двойка шотландски яребици се втурнаха да пресекат пътя и се шмугнаха под прикритието на сплетените клони на миналогодишен къпинов храст. Стадо гладни овце изобщо не й обърна внимание, но два благородни елена с току-що наболи рога вдигнаха глави и се втренчиха в ездачката, после се стрелнаха към една букова горичка.
Алпин се приближи до ронещата се каменна стена. С изненада откри, че тя бе много по-ниска и по-разрушена, отколкото си я спомняше. Нищо чудно. Навремето всичко бе изглеждало огромно на момиче, наричано „джуджето“.