Алпин дръпна юздите и се смъкна от гърба на коня, стиснала здраво седлото. Скокът на земята здравата я раздруса. Конят отстъпи и се отправи към една локва с дъждовна вода. Тя намери една пръчка и се зае да чопли стената. Познатата обстановка стопли душата й: стария път и прохода в стената, купчините пръст, които римляните бяха натрупали и които природата бе засяла със семена, неуморни полски бъбрици, които прелитаха над главата й, носещи храна на своите малки, а добре прикритите врани не ги изпускаха от зоркия си поглед, постоянният ветрец, който дори през лятото я караше да настръхва от хлад.
— Е, как я караме, лейди Алпин? Какво толкова видя в тези камъни, та стана така невнимателна?
Малкъм Кар.
Би разпознала гласа му дори ако наоколо вилнееше ураган.
Стисна по-здраво пръчката и се обърна с лице към него. Отново я порази мъжествената му красота. Облечен от главата до петите в шотландска носия и отрупан с емблемите на властта му, яхнал чисто бял жребец, той приличаше на всесилен монарх, под чието разпореждане беше всяка жива твар наоколо.
— Сигурно би могла да ме поздравиш поне — каза той.
Волята й да устои на мъжкото му привличане заплашваше да се разруши също като стената зад гърба му. Ужасена от своята слабост, мушна пръчката под мишница и го погледна.
— Имате цялото ми внимание, милорд, и най-сърдечните ми поздрави.
Мъжът свали баретата си, украсена с три орлови пера и един по-малък вариант на брошката с емблемата на клана, изработена от сребро.
— И ти приеми най-сърдечните ми поздрави. Какво правиш тук? Отново ли ме шпионираш?
— Отново ли? Аз първа дойдох тук. Ти ме шпионираш.
Той извърна поглед, като че ли се бе изпуснал и бе казал нещо, което не трябваше. После скочи от коня само с едно единствено движение, което събуди завист у нея.
— Доколкото си спомням, това беше любимото ти място.
— Доколкото аз си спомням — тя се упъти към едно място до стената, — това беше моя територия. — Начерта една линия в прахоляка. — А това тук беше твоя земя.
Той я погледна. На устните му имаше дръзка усмивка, а в очите му блестеше предизвикателство.
— Значи нарушавам границите.
Сърцето й говореше, че е станал специалист по нашествията, но гордостта й казваше, че може да го бие по точки и в тази област.
— Сигурна съм, че това е едно от най-големите ти престъпления.
— О? И се предполага, че ти си светицата, която ще посочи всичките ми грехове.
— Само няколко. Трябва да направя консултация с другите ти жени, за да науча останалите.
— Сега, когато си станала жена, аз не съм извършил никакъв грях спрямо тебе, въпреки че опитах.
— Много си речовит, Малкъм. Винаги имаш готов отговор. Какво търсиш тук?
Той посочи над стената.
— Съвсем случайно живея там.
Тя се изкачи върху няколко свлекли се камъка и надзърна над стената. В далечината, близо до едно езеро, в което обичаше да лови риба, видя добре поддържан път, водещ към малко имение. Присви очи, за да разгледа по-добре, но разстоянието беше прекалено голямо. После изведнъж се сети.
— Това е Карворан Манър.
— Да.
— Там държиш любовницата си.
— Държах я. Тя си отиде.
— О, толкова съжалявам. Трябва да си съкрушен.
Той въртеше в ръце баретата, докато очите му изучаваха костюма за езда на Алпин. Несигурна в преценката му, тя зае защитна позиция. Не вярваше да не е виждал жена в бричове и блуза.
— Какво ме зяпаш?
— Ами зяпам те, понеже гледката, която представляваш в кожени бричове, е голямо успокоение за съкрушеното ми сърце. Най-вече в удобната поза, която си заела.
Той само се шегуваше. Тя се засмя и скочи на земята.
— Ти или си непоправим женкар, или си голям шегобиец.
— Вероятно и двете едновременно.
— И вероятно аз съм майската кралица, а не бездомна девойка.
Усмивката му изчезна.
— Защо винаги правиш това, Алпин?
— Какво правя?
— Говориш с горчивина за живота си, така че да изпитвам съжаление към тебе.
Гордостта я направи безразсъдна.
— Грешиш. Не искам нито ти, нито някой друг да ме съжалява.
— Тогава какво искаш?
Моя дом, изкрещя душата й.
— Ще бъде честно — каза той с подкупващ тон, — ако ми кажеш. Аз никога не съм те лъгал.
Стъписана от откровеността му, като не намери подходящ отговор, тя посочи заобикалящата ги стена.
— Искам ковчежето с римско злато, което винаги търсехме.
Той стана сериозен като смъртта, пронизвайки я с проницателния си поглед.
— Знаеш, че ще разбера, нали? Не можеш да скриеш тайната си от мене.