Заплахата в гласа му я накара да застане нащрек.
— Какво те кара да мислиш, че крия нещо?
Намигна й.
— Аз съм твоят най-добър приятел, спомняш ли си? А ще бъда и първият ти любовник.
Почувства се като животно, попаднало в капана на собствената си глупост и поставено в клетка благодарение на неговата находчивост.
— Обезпокоена съм от перспективата да бъда предмет на твоите плътски желания.
Малкъм пристъпи напред и протегна ръка.
— Не е честно да хвърляш в лицето на човек собствените му думи и аз не мисля за тебе по този начин.
— А по кой? По начина, по който мислиш за Розина ли?
— Изобщо не мисля за нея.
— Не очаквай от мене да бъда поласкана. Ти си непостоянен.
Той взе пръчката от ръцете й и я захвърли, после улови китките й и я притегли към себе си.
— Не е така, Алпин. Мога да бъда верен на подходящата жена. Право да ти кажа, заинтригуван съм от това, което виждам и от това, което не виждам.
Стърчеше над нея, но тя взе да свиква да се взира в брошката с емблемата на клана, която бе забодена на рамото му, за да прикрепя карираната му фустанела.
— Какво не виждаш?
Усмивка смекчи мъжествените му черти.
— Ти ме попита дали смятам да те обвиня за всичките беди, сполетели ме в детството. Убеден съм, че е вярно тъкмо обратното.
Тя се постара да не говори със сарказъм.
— За какво бих могла аз да те обвиня?
— Нека просто да кажем, че имам усещането, че ме виниш за произхода ми.
Беше много близо до разкриването на мотива й. Опасно близо.
— Караш ме да се чувствам завистлива и дребнава.
Той се приведе и се приближи толкова много, че тя можеше да различи всяка негова мигла и да усети топлия му дъх.
— Покажи ми тогава истинската си същност. Кажи ми защо потърси моята закрила.
Пресилването на истината й се струваше правилно, вземайки под внимание колко бързо туптеше сърцето й и колко много й се искаше да обвие ръце около врата му и да се увери, че наистина е забравил Розина.
— Твоя закрила? Та ти на всяка крачка се опитваш да ме прелъстиш.
— Някои неща никога не се променят, като например умението ти да увърташ и усукваш.
Трябваше да успее да се отдалечи от него. Тъй като нямаше да може да се съсредоточи, ако не се отдръпне, тя се обърна към стената.
— Знаеш защо дойдох при тебе.
— Защото нямаше къде да отидеш ли? Не ти вярвам. Можеше да отидеш в Синклеър Манър.
Споменът за жестокостта, която бе понесла през онези години, отново й причини болка. Обърна се към него.
— Ха! Мразех живота си там и бягах всеки път, когато ми се удадеше възможност.
— Но можеше поне да се отбиеш да ги видиш. И ако го беше направила, мисля, че би останала в Синклеър Манър.
— По-скоро бих заживяла отново в помещението в кулата ти.
Поклати глава, а очите му бяха пълни с истинско разочарование.
— Ето. Пак го направи. Съжалявам, Алпин, че трябваше да търсиш убежище в стая без прозорци. Съжалявам, че трябваше да крадеш храна, но не беше моя вината.
Обоснованият му довод я възпря. Не беше очаквала откровеност от Малкъм Кар, но той беше нрав относно методите й; сега разбра това.
— Благодаря ти, че ми каза, и не беше твоя вината, задето избягах от чичо си. — Обаче фактът, че загуби „Рай“ беше дело на Малкъм, но по-скоро би живяла в някоя кръчма и би висяла по масите, отколкото да признае истината. Тази мрачна перспектива й се стори доста иронична, понеже ако той наистина бе разкрил методите й, тя пък знаеше как да му сложи каишка.
Като преглътна гордостта си, протегна ръка.
— Прощаваш ли ми?
Той я пое и взе да гали с палец пръстите й.
— Извинението се приема. Сигурно ще ти бъде интересно да узнаеш, че домът на чичо ти се е променил.
— Сигурно — отправи тя хаплива забележка. — Сега бедните му роднини живеят в кочината.
— Грешиш. Благодарение на преговорите, които води мащехата ми, сега всичките ти братовчеди имат добри съпрузи и съпруги и са се преместили от тук. Чичо ти е в Ирландия. Можеш да имаш цяло крило в имението само за себе си.
Станала подозрителна от неочакваната новина, каза:
— Искаш ли да отида там?
Ръката му се плъзна по рамото й.
— Не. Искам те в леглото си.
Младата жена въздъхна объркано.
— Та аз едва те познавам като голям мъж. — Но изглежда той я познаваше много добре.
— Още едно отлично отбягване на отговора. Номер две за този ден, струва ми се.
Някъде зад гърба й жално заблея агне. Стонът напълно отговаряше на обърканите й чувства. Можеше да изрече това, което той искаше да чуе, и да приключи въпроса.
— Предпочитам да остана с тебе.
Малкъм се приближи още. Тя долови мирис на сандалово дърво, мъжественото ухание, което той предпочиташе още като момче.