— Тогава ще трябва да признаеш, че имам напредък, нали? — попита той.
Алпин се изчерви от притеснение, въпреки че се постара да не го покаже.
— Ще призная, че ставаш прекалено смел.
Преди години, когато посещаваше домовете на благородните дами, той се цупеше, когато го щипеха по надутите бузи. Сега на нея й се прииска да го цапне с юмрук по носа.
— Кога ли ще се науча как да се държа? — каза той. Обезпокоена от лекотата, с която отвличаше вниманието й, вдигна безучастно рамене.
— Сигурно, когато времето престане да руши тази стена. — Загреба пълна шепа прах между камъните. — Хоросанът се рони.
Той отвори уста, после я затвори. Стисна ръката й и отбеляза:
— Това е увъртане номер три. Струва ми се, че обсъждахме какво друго искаш, освен дом и честен труд.
Ако си мислеше, че щеше да я заблуди чрез прелъстяването, щеше да се провали. Възнамеряваше да направлява ухажването и любовта му.
— Някакво оплакване ли имаш?
— Само едно. — Докосна края на забрадката й, точно над ухото. — Чух някакъв плъх да броди из тунелите.
Нима подозираше, че бе подслушала разговора му със Саладин? Не. Беше прекалено арогантен, за да остави нещата да се разминат. Щеше да вдигне скандал, ако се беше досетил. Въпреки че походът й сред интригите беше безплоден, можеше отново да се наложи да използва тунелите.
— Ще накарам Дора да провери дали конярят няма някоя котка.
— Много добре. Тези гризачи могат да се окажат много опасни. А сега ми кажи какво искаш от мене.
Единственият й изход беше да се преструва.
— Искам да се опознаем така добре, както в миналото.
— Познаваме се, откакто аз бях на седем, а ти на шест. Прекарали сме много следобеди в игри на целувки и милувки.
Животът й се бе променил от деня, в който срещна Малкъм Кар. Преди двадесет години съдбата или някой друг пак се бе намесил. Докато не постигнеше желания контрол над собственото си бъдеще, щеше да увърта.
— Не е трябвало да бъдем толкова безсрамни.
— Вероятно си права. — Засмя се и пристъпи към нея. — Изглежда, че съдбите ни са свързани навеки. От мига, в който избяга от дома си, животът ми се промени.
Щастливите моменти от миналото я накараха да преплете пръсти с неговите. Кожата му й се стори загрубяла от работа и това я накара да премисли твърдението си, че той води привилегирован живот. Но трябваше да внимава с разбирането и възприятията си; още в зората на своя живот бе разбрала колко висока бе цената, която трябваше да плаща наивното момиче.
Като вдигна поглед, установи, че той я чака да проговори.
— Спомняш ли си времето, когато исках да построя къща тук? — попита тя.
— О, да. — Посочи купчина по-дребни камъни, струпани близо до една пролука в стената. — Ти вярваше, че ще натрупаш състояние, като предлагаш освежителни напитки на минаващите по този път.
— Беше така, понеже ти ми каза, че имало вода в онзи стар кладенец.
— Мислех си, че има.
— Прекарах цял ден в тази дупка, като копаех в сухия прахоляк.
— Аз те издърпах и се погрижих за наранените ти пръсти.
Беше го направил. Тя беше изтощена и на път да заплаче. Тогава се появи той с усмивка на лицето, с духовита забележка на уста и с въже в ръце.
— Господи, била съм трудолюбива, малка просякиня!
— Просякиня ли? Никога. Ти винаги настояваше да свършиш своята част от работата и да си заслужиш храната.
— Сега съм по-умна.
— Знам. И по-изобретателна.
— Ти пък печелеше състезанията.
Той се засмя.
— Не и когато състезанието включваше хвърляне на ножове и стрелба с лък.
— Но с меча ти винаги ме надвиваше.
— Само защото бях по-голям и по-силен.
— Както сам казахте, милорд, някои неща никога не се променят.
Той се замисли. Напрегнатият му поглед следеше полета на един полски блатар.
— Попита ме защо изпитвам съмнения към тебе. Ето ти едно доказателство. Не очаквам да се обръщаш към мене толкова официално, освен ако не ми се подиграваш.
Можеше да я нарича изобретателна, но печелеше първо място по проницателност.
— Наистина ти се подигравах. Съжалявам.
— Тогава си спечели моята прошка, като се обръщаш към мене като към стар приятел.
— Добре, Малкъм, въпреки че с изненада откривам, че използваш името си. Ти винаги си го мразил. Помниш ли, когато се беше облякъл като Цезар и аз те подмамих, и ти ми позволи да те вържа за дървото?
— Това е номер четири.
Като си помисли, че грубостта му се дължеше на изгубено търпение, тя пусна ръката му и взе да играе ролята на уплашена девойка.
— Днес не позволяваш никакви четвъртинки, а?
Очите му се присвиха.