По неизвестни причини сега не можеше да удържи егоистичните си нужди. В този момент я желаеше като младо момче, което за пръв път спи с жена. Отвратен от своята уязвимост, Малкъм я сложи да седне настрани върху седлото и й подаде юздите.
— Какво ще правим сега?
Тя отметна глава назад и все още усмихната, огледа поляната.
— Можеш да ми покажеш Карворан Манър.
Малкъм се обърна и се зае с юздите на коня си. Беше излъгал за Розина; тя заминаваше за Италия чак на другата сутрин. Усмихна й се.
— Ако те заведа там сега, Алпин, ти първо ще изиграеш ролята на съпруга, преди да си била булка.
— О! — Престана да завързва забрадката си. Блузата се изпъваше върху гърдите й. Кожените бричове обгръщаха бедрата и елегантните й крака.
Желанието, за което си мислеше, че беше потиснал, се върна, и то с голяма сила, издувайки слабините и свивайки стомаха му. Облизвайки устни, чийто вкус бе на нейните, той се прокле, че бе постъпил като благороден глупак. Трябваше да я вземе преди минути и поне щеше да задоволи нуждите на тялото си. И тъй като не го беше направил, трябваше да се контролира.
— Изборът е твой, Алпин.
— Хайде тогава да се позабавляваме, както правехме някога — предложи, докато обръщаше коня си към пътеката, която водеше на запад. — Ще се състезаваме до Призрачния дъб. — Пришпори коня си и се понесе към разчистеното от дървета пространство.
— Чакай! — Реагирал със закъснение, Малкъм скочи на седлото и се втурна след нея. В съзнанието му имаше само една мисъл: Призрачният дъб бе повален от мълния преди години. Огромното дърво сега препречваше стария път. Тя нямаше да успее да види препятствието, понеже дървото лежеше след един завой до скалата на Рийвър и слънцето скоро щеше да се окаже точно над тях.
Изкрещя името й, но тя не можа да го чуе. Подкарал коня си в бесен галон, Малкъм скъси разстоянието между тях. Когато се озова на три дължини зад нея, отново извика. Алпин погледна назад с оживено от вълнение лице. После на свой ред извика, обезпокоена от близостта му. Удари отново коня си и се понесе напред.
Втурна се към опасността.
Той използва юздите като камшик, за да удари жребеца си. Отгледаният в пустинята арабски кон му отвърна с шеметна скорост. Около тях хвърчаха зелени и жълти облаци от орлова папрат и прещип. Стисна зъби, за да може да издържи на тази езда, която като че ли трошеше костите му. Трябваше да я настигне на всяка цена. Но дребничката Алпин позволяваше на кобилата й да надбяга по-бързия му кон.
Пред погледа му изникна скалата на Рийвър, голям, заоблен, каменен блок, с размера на главната кула на замъка Килдалтън. Далече пред него, Алпин се беше привела ниско до главата на коня, коленете й умело докосваха хълбоците на животното. Пътят се разделяше пред скалата. Новият път се намираше отдясно. Беше добре отъпкан и достатъчно широк дори за каруца. Пътят отляво се превръщаше в рядко използвана пътека, обрасла в треволяк. Някога двамата правеха такива състезания стотици пъти, само че те завършваха с изкатерване до върха на Призрачния дъб.
Днес това надбягване щеше да завърши със смърт.
Както очакваше, тя зави наляво, навик от изминалите дни. Малкъм изкрещя отново и злобно ритна коня си. Но кобилата на Алпин беше прекалено далече, а ездачката — прекалено решителна. С ужас видя как тя се накланя надясно, за да се приготви за левия завой около скалата.
Паниката го стисна за гърлото. Нямаше да успее да я стигне навреме.
— Алпин! — изтръгна се дрезгав стон. — Спри веднага!
Тя се обърна и дръзко му махна с ръка. Продължаваше да гледа към него, когато изчезна от погледа му.
Миг по-късно кобилата й изцвили. От младата жена не се чу нито звук. Но като че бе свидел на инцидента, Малкъм си представи как животното се препъва в поваленото дърво. Представи си я как изхвърчава от седлото. Усети как се удря в дъба. Въображението му я нарисува като безжизнена купчина човешка плът на земята.
Проклинайки себе си, нея и всички светии, които населяваха небесата, препусна покрай скалата. Запененият кон стоеше пред масивното стъбло на падналото дърво. Седлото беше празно. О, Господи, не я виждаше!
Дръпна юздите и скочи на земята. Огледа пътеката и храстите. Никаква Алпин!
Извика името й. Отговори му само тишината.
Със свито от ужас сърце хукна към дървените стъпала, оформящи мост над стъблото на падналото дърво. Трябваше да послуша баща си. Трябваше да се съгласи да прережат дървото. Трябваше да почисти пътя.