— Глупак, глупак! — проклинаше се на глас, докато преминаваше по моста, стиснал перилата. Като се изкачи най-отгоре, спря.
И я видя. Беше изхвърлена над огромното стъбло и лежеше на едната си страна, свита на кълбо сред малка полянка от бял пирен.
Втурна се към нея и падна на колене.
— Алпин! Кажи нещо. — Внимателно я докосна по гърба.
Никакво движение, нито дихание дори.
— Алпин!
Хиляди пъти бе пожелавал смъртта й, но това беше преди да я държи в прегръдките си и преди да я целува, преди да види уязвимостта, която тя не можеше да скрие. Въпреки че не й се доверяваше, сега я разбираше по-добре. Подозираше, че много малко от мечтите и надеждите й са се сбъднали. Младата жена имаше право на живот, дори и неволно да бе откраднала една много ценна част от него.
Тя въздъхна и се закашля, преди да успее да си поеме въздух. После простена и помръдна. Забрадката й беше извъртяна настрани; лицето й беше бяло като тебешир.
Леко обнадежден, пипна челото й.
— Алпин? Чуваш ли ме?
Тя успя да изрече:
— Какво се е случило с нашето дърво?
Нашето дърво! Сърцето го заболя от тази сантименталност.
— Удари го гръм. Къде си ранена?
Предпазливо се обърна но гръб и отпусна лявата си ръка.
— Навсякъде.
Той пое ръката й.
— Дай да видя.
— Ох!
— Шт. Мълчи! — Ръкавът на блузата й беше раздран, а кожата й бе покрита с прах и дълбоки драскотини. Костите на ръката й бяха толкова фини. Приличаха на крилете на бухалчето в птичарника му. Нежно я опипа за по-сериозни рани.
— Не мисля, че ръката ти е счупена.
Тя изстена и вдигна към него пълните си с болка очи. Зениците й се бяха разширили от страх.
— Не мога да ти кажа колко облекчена се чувствам от този факт. Кой е направил тези глупави стълби, които минават над поваленото дърво?
— Аз.
Затвори очи.
— Трябваше да се сетя. — По бузите й потекоха сълзи. — Защо винаги ти, Малкъм?
Объркан от обвинението й и от мъката й, взе да се защитава.
— Опитах се да те предупредя. Крещях, но ти не ми обърна внимание.
— Не те чух. — Издърпа ръката си. Стенейки, завъртя китката си и раздвижи пръсти. — А сигурно нямаше и да те послушам. Исках да спечеля.
Оправи забрадката й и опипа главата й за подутини. За щастие не откри нито една и той си припомни колко жилава беше тя въпреки дребния си ръст.
— Някои хора никога не се променят. Не биваше да яздиш така безразсъдно. Можеше да се убиеш и да осакатиш сивата кобила. Мислех си, че харесваш този кон.
— О, моля те! Само това не. Предпочитам да изразяваш само загрижеността си, отколкото да слушам дълбокомислените ти слова.
Раздразнен от факта, че го обвиняваше, и то, когато сама си бе виновна, каза:
— Точно така, загрижен съм. Това е задължението на лорда към всичките му поданици. — Протегна ръце. — Можеш ли да издържиш?
— Какво да издържа? — Подсмърчайки, тя се засмя и избърса сълзите си. — Ако е поредната ти лекция, отговорът ми е твърдо не.
— Какво ще кажеш да ти подам една, а може би две ръце за помощ?
Алпин отново раздвижи китката си и каза:
— Благодаря ти. Изглежда едната от моите няма да ми е от голяма полза.
Обгърна талията й и я вдигна на крака.
— Утре ще те боли.
— И сега ме боли. — Олюля се.
Той я придружаваше.
— Можеш ли да вървиш?
— Не и през този мост. Не вярвам на дърводелеца.
Малкъм я вдигна на ръце и отново остана изненадан от факта, че е лека като перце.
— Това беше моят първи и последен опит в дърводелството.
— Толкова се радвам. — Отпусна глава на рамото му. — По-добър си в…
— По-добър съм в какво?
— Няма значение.
— Кажи ми или ще те пусна в прахоляка.
— Не, няма да го направиш.
— Тогава ще ти забраня да яздиш сивата кобила.
Тя се взира в него толкова дълго, че му стана неудобно.
— Ще бъдеш по-добър като съпруг.
Не това беше започнала да казва. Залагаше графството си за това.
— Как разбра, че ще стана добър съпруг?
— Ти ме желаеш. Аз те желая и ще напълня замъка ти с мънички членове на семейство Кар, с черни като нощта коси.
Това безсмислено изявление отново разпали яда му, но той се овладя, преди да изрече истината в лицето й. Пренесе я през моста и понечи да я качи на коня си.
— Чакай малко — каза тя. — Не мога да се върна с тези бричове. Трябва да си облека полата.
Изненадан, Малкъм каза:
— Представете си, Алпин Маккей да се тревожи за външния си вид.
— Променила съм се, Малкъм. Вече не съм онази мъжкарана, която носеше раздърпани дрехи и правеше бели навсякъде.
— Извини ме, ако съм си позволил да споря по този въпрос.
Изразът на лицето й се смекчи и устата й се разтегна в самодоволна усмивка.