— Господи — въздъхна тя, без да откъсва очи от лицето му. — Та ти толкова приличаш на моя Ангел на нощта.
— Ангел на нощта. Този пък кой е? — учуди се Малкъм.
Тя се загледа в арената за турнири, свила съсредоточено вежди. После тръсна глава.
— О, няма нищо. Просто паметта ми ме подвежда. Косата ти е толкова тъмна, но все пак приличаш на лорд Дънкан.
При споменаването на баща му Малкъм отново се замисли за нещастието, което тази егоистична жена беше причинила на всеки, позволил си да се сприятели с нея. Но сега не беше време да разкрива чувствата си, нито пък плановете, които кроеше за Алпин Маккей. Трябваше да я увери в приятелството си.
— Майка ми сигурно би се съгласила, че приличам на татко.
— Имаш предвид лейди Мириам. Как е тя?
Като се замисли за благородната жена, която гледаше благосклонно на детските му фантазии и му вдъхваше смелост, за да се превърне в настоящия мъж, той се усмихна.
— Мащехата ми все още е най-прекрасната сред жените.
Алпин се обърна към входа на замъка, а в необикновените й очи имаше вълнение.
— Тя тук ли е?
— Не. Двамата с татко са в Константинопол.
— Разочарована съм. Тя винаги е била мила с мене. Толкова исках да я видя. Все още ли е дипломат?
— О, да. Султан Махмуд иска мир с Персия. Помоли крал Джордж да я изпрати.
Една въздишка повдигна раменете на Алпин и привлече вниманието му към тънката, златна верижка, която изчезваше в цепнатината на гърдите.
— Сигурно е много горда от това, че толкова я ценят — каза тя. — Представи си само, кралят те моли за услуга!
Войниците на стената се бяха обърнали и ги наблюдаваха. Майсторът, който поставяше перата на стрелите, стоеше на прага на работилницата си и разговаряше с Александър Линдзи. Минаващите забавяха крачка, а любопитните им погледи прескачаха от техния леърд2 към красивата му посетителка. Малкъм взе една кърпа.
— Мисля, че би предпочела временно да пребивава в Бат пред едно лято във Византия.
— Аз предпочитам Границите3. Прекрасно е да си бъдеш у дома. — Огледа назъбените стени, после крепостните кули. — Имаш ли братя или сестри?
У дома? Смяташе да оспори абсурдното й изявление, но реши пак да прояви сърдечност.
— Да. Имам три сестри.
Една трапчинка се появи на бузата й.
— Но това е чудесно. Тук ли са?
Той едва не се разсмя, като си помисли колко мирен и тих е домът му без буйните му сестри. Не му беше работа да си бъбри с Алпин Маккей. Работа имаше да върши с нея, работа, която щеше да му донесе удовлетворение от отплатата.
Хвърли кърпата настрани.
— Не. Най-голямата се омъжи за графа на Хоксфърд миналата есен. Другите две са с мама и татко.
Алпин хвана ръката му и го поведе след себе си.
— Не мога да си представя защо биха искали да напуснат това място.
Свеждайки поглед, той можеше да види хълмчетата на гърдите й и познатата, римска монета, която беше окачена на верижката. Спомни си кльощавото й дупе и тънките като пръчки крака, лъснали върху тръбата на отводнителния канал на кулата на замъка. Господи, тя се беше променила.
— Ти винаги си мразела замъка Килдалтън.
— О, Малкъм! Аз бях едно озлобено дете. — Невинното изражение на лицето й смекчи сърцето му. Сочните й прелести оказаха неочакван ефект върху него. — Тогава си нямах никого, нищо не притежавах. Тук е така добре защитено и безопасно, като че шотландските ти предци стоят на стража и охраняват всичко и всеки.
— Е, да. Замъкът Килдалтън може да завладее душата ти.
— Виждаш ли? Знаех си, че все още сме приятели и мога да се обзаложа на подаръците, които донесох за тебе и за Саладин, че имаш романтична душа.
Малкъм отново застана нащрек. Не можеше да се сети за някаква причина, поради която тя да желае приятелството му, да не говорим пък за довереника му Саладин.
— Как разбра, че той живее в Килдалтън?
— И двамата сте тема на разговор в Уайтли Бей. А Салвадор тук ли е?
Имаше предвид брата на Саладин.
— Не, с мащехата ми е.
— Съжалявам, че няма да го видя.
Тя винаги е била самотна. Преди смъртта си настойникът й в Барбадос намекваше в писмата си, че тя едва ли ще намери сродна душа. Сега тя беше лишена от средства, изоставена. Какъв ли фарс разиграваше?
— Доста си се променила — отбеляза той.
— Разбира се, че съм се променила. — Ръката й докосна неговата. — Сега съм жена.
Не му беше необходим монокъла на баща му, за да забележи великолепните й женски форми.