Пое дълбоко въздух няколко пъти. След като се успокои, прехвърли тежестта на тялото си върху стъпилите вече здраво на столчето крака и отпусна ръце. После отново се зае със звънчето.
И тогава видя връвта. Единият й край беше завързан за езичето на камбанката, другия се губеше в малка дупчица в библиотеката.
Обзета от ужасно подозрение, върна звънчето на мястото му и скочи обратно на пода. Съвсем наскоро бе стояла в тъмния тунел зад тази библиотека и бе подслушвала разговора на Малкъм и Саладин. Преди години беше направила тунелите свой дом.
Като че беше вчера и беше отчаяно шестгодишно дете, търсещо убежище от жестокия си чичо, тя протегна ръка към стенния свещник и го завъртя наляво.
Метал престърга върху метал. Едната секция на библиотеката се завъртя и откри главния коридор на системата от тунели. Някога преброждаше тези тунели със скоростта на подгонена кошута. Днес внимателно пристъпи в тъмнината.
Над главата си видя окачени на връвчицата кукички за риба, които служеха като пътеводни знаци. Предупредителен сигнал, а?
Тя грабна една лампа и проследи конеца. Свършваше до една врата, намираща се на двадесет и пет метра разстояние. Стисна зъби, хвана дръжката и я дръпна.
Вратата се отвори и откри пред погледа й по-малката зала с нейните високи прозорци, две редици маси и столове, пусти в този час преди пладне. Масивният трон, издялан от гигантски дъб и украсен със слънцето, символ на клана Кар, беше празен. Като дете тя се изкатерваше на трона и в тишината на нощта си представяше, че управлява това кралство.
Зад гърба й се чу съвсем слабият звън на камбанката. Ако вратата на библиотеката беше затворена, изобщо нямаше да чуе този звук. Но лошото беше, че този в кабинета щеше да бъде предупреден за чуждото присъствие.
Това творение на изобретателен ум бе приложено в действие от безчестен мошеник. Тя беше станала негова жертва, като трепереше от страх при споменаването на плъхове, змии, отровни паяци. О, колко ли са се смели Малкъм и Саладин!
Потиснала яда си, продължи да се чуди над тази загадка. Кой беше отворил вратата преди малко?
Решена да разбере, тя се върна в библиотеката, затвори скритата врата и се отправи към кухнята.
Там намери Дора, коленичила на пода да гали извития гръб на една котка, която лакомо лочеше мляко.
Мишеловецът! Бе наредила на Дора да намери котка и да я пусне в тунелите, но това беше, преди да открие истината за плъховете и опита на Малкъм да я сплаши.
Алпин се прокле за лошата си памет и за това, че се бе държала като страхливка.
— Добро утро, Дора.
Прислужницата скочи на крака.
— Добрутро, милейди. Тази нещастна, гладна котка е бродила из тунелите цяла нощ, без нищо да зърне. А в конюшните я чака цяла сюрия котенца.
— Ти току-що я пусна, нали?
— Ами да. Само че отворих вратата на малката зала и Далила изхвръкна от там.
Това обясняваше звъненето, но изобщо не извиняваше Малкъм. Та Алпин можеше да падне от столчето и да си счупи врата.
— Знаех, че там няма никакви плъхове, въпреки че Негова светлост ви каза обратното. Мисис Елиът по-скоро би станала певица в кръчмата „Гнило и развалено“, отколкото да остави в Килдалтън да плъзнат гризачи. Тя учеше и нас, прислужниците, как да изпълняваме задълженията си.
— Много добре си направила, Дора. — Взе си една кифличка от затопления тиган и седна на масата. — След като Далила си изпие млякото, върни я на коняря и му дай паунд масло за това, че ни я предостави.
— Да, милейди. Има ли още нещо?
— Виждала ли си Елана тази сутрин?
— Още не е станала. Да я събудя ли?
— Не, но бих искала да почистиш прозорците в дневната на горния етаж.
Вдигнала опашка като корабна мачта, Далила се отърка о глезените на Дора. Прислужницата грабна котката.
— Веднага. — Отправи се към вратата. Изгубила апетит, Алпин извика обратно момичето.
— Обикновено колко време отсъства лорд Малкъм?
— Каза на мистър Линдзи, че ще се върне след седмица.
Една седмица. Дори не си беше направил труда да уведоми временната си годеница. Това й се струваше едновременно като помилване и като присъда. Можеше да използва времето да потърси липсващите писма. Сигурно те щяха да й кажат защо се бе заинтересувал от живота й преди пет години. Част от нея се надяваше мотивът му да е бил любовта, но беше твърде разумна, за да вярва в това.
Дора я гледаше в очакване.
— Да се надяваме, че ще има успех — каза Алпин и върна кифлата в тигана. — Месото в зимника едва ли ще стигне и до жътвата. През зимата ще гладуваш.
— Аз ли? — Тя поклати глава, от което се залюля бонето й. — Лорд Малкъм няма да остави хората си да гладуват.