— Е? — каза Малкъм.
— Не се бой за него — отвърна тя. — Сърцето на Чернокожия бие като барабан в джунглата. Това островно момиче ще го събуди — мрачно погледна към Алпин — много бързо.
Пусна пълна лъжица сушени билки в чашата с горещата течност, после се отпусна на леглото. Като пъхна ръка под врата му, тя повдигна главата му. Когато се обърна за чашата, Малкъм я взе и й я подаде.
— Ще изгълташ това — каза Елана, после заплаши изпадналия в безсъзнание свой пациент: — или ще напоя един парцал с течността и ще го пъхна там, където се крие твоето велико мюсюлманско достойнство.
Грубостта й не заблуди Алпин; знаеше, че тя беше дълбоко загрижена за Саладин и безцеремонността й беше просто начин да прикрие тревогата си.
Малкъм прегърна Алпин и я притисна до себе си.
— Мисля, че току-що ми хрумна как се лекува воднянка — промърмори той. — Лечението включва мокър парцал и скритото достойнство на мъжа.
— Саладин е силен. Той ще оцелее със или без своето достойнство. Елана няма да допусне нещата да се развият по друг начин.
Придържайки главата на Мавъра, лечителката масажираше адамовата му ябълка. За голямо учудване той започна да поглъща течността. Когато чашата се изпразни, я остави настрани и почисти лицето, врата и гърдите му с мокро парче плат.
— Ще се събуди ли? — попита Малкъм.
— Скоро, скоро, много скоро.
— След като е в безсъзнание, как го накара да преглъща?
Елана сви рамене.
— Свещените мъже на ашанти наричат това дух на тялото. Аз казвам, че това е мистерия, същата като тази, дето новороденото търси гръдта на майка си.
Времето сякаш бе спряло. Само повдигането на гръдния кош на Саладин показваше, че е жив. В стаята цареше тишина и отчаяние. Дори вън на двора всякаква дейност бе замряла. И децата бяха престанали да играят. Само животните във фермата, изглеждаше се интересуваха от странната болест на Саладин.
Алпин черпеше сили от приятелската прегръдка на Малкъм. Той също имаше нужда от нея и това повдигаше духа й. Тогава тя му обеща наум да забрани на Елана да използва билките си и да я накара да признае чувствата си към Саладин, ако той оживее.
— Хората в Килдалтън го обичат, нали?
— Да.
Саладин се закашля и отвори очи. Огледа се наоколо с отворена уста. Видя Малкъм и му се усмихна.
— Алелуя! — възторжено извика Малкъм. Болният насочи вниманието си върху Елана, която плачеше.
Малкъм пусна Алпин, втурна се към леглото и коленичи.
Елана зарови лице в парчето плат и захлипа. Алпин отиде до приятелката си и я потупа по гърба.
— Какво има — попита Саладин със слаб глас, — бдение над умиращ ли?
Приятелят му стисна ръката му.
— Зависи как се чувстваш.
Мавърът облиза устни и преглътна.
— Кълна се, че си ме вързал и си ме влачил до вкъщи. Как съм се озовал тук?
— Докарахме те с каруца.
Саладин разтри чело, като изкриви тюрбана си на една страна.
— Защо плаче тази африканка? И някой ще ми даде ли нещо да пия? Вкусът в устата ми е ужасен.
Елана подсмъркна и вдигна глава.
— Ти си един нахален чернокож.
— И неблагодарен — допълни Малкъм.
Мавърът се усмихна, разкривайки раздалечените си зъби.
— И съм жаден. Ти да не си използвала могъществото на Ашанти да ме измъкнеш от лапите на смъртта?
Само ако знаеше, помисли си Алпин, че Елана бе поставила живота му в опасност.
Елана наля вода с портокалов сок и я поднесе към устата му. Очите му не се откъсваха от лицето й. Като изпразни чашата, той каза:
— Ти ли ме спаси?
Тя кимна и се зае с пълненето на чашата. Когато му я подаде, той хвана ръката й. После погледна към Малкъм и Алпин и каза:
— Оставете ни.
Алпин видя как Елана се вкамени и се учуди защо не му се противопостави. Като си мислеше, че приятелката й се страхува да остане насаме със Саладин, каза:
— Вероятно трябва да останем, Саладин. Може да имаш нужда от нас.
— Не мисля. Той има всичко, от което се нуждае. — Като потупа рамото на приятеля си, Малкъм се изправи. — Дръж се добре!
— Та аз съм толкова немощен, че не бих могъл дори да си отчупя хляб. Моят ангел на милосърдието е в пълна безопасност.
Малкъм и Алпин излязоха от стаята.
— Господи, направо съм изтощен! — Той се облегна на перилата и погледна надолу към входа.
Алпин го разбираше.
— Искаш ли да се изкъпеш? — попита тя. Той й хвърли поглед през рамо и се засмя.
— Защо? Мислиш ли, че се нуждая от баня?
Тя сбърчи нос.
— Не и ако искаш да миришеш на влажна вълна и конска пот.
Обърна се и я вдигна на ръце.