— Мюсюлманинът е достатъчно умен, за да знае.
Не откъсваше очи от тънката й талия и полата й. Меката, памучна тъкан на вертикални жълти и сини райета подчертаваше високия й ръст и много подхождаше на тъмнокафявата й кожа. Тюрбан от същия плат скриваше косата й и подчертаваше дългата й шия.
Слабините му пламнаха, но за негова изненада беше толкова безумно влюбен, за да може да овладее страстите си, и твърде немощен, за да осъществи желанието си. Но както планината беше отишла при Мохамед, така и Аллах му беше изпратил тази жена. Желанието на Пророка беше Саладин Кортез да я разбира и да я спечели.
— Защо ми спаси живота?
Тя се обърна.
— Глупав въпрос.
Да се говори с нея беше толкова трудно, колкото да се обяснява учението на Аллах на християнин фанатик.
Може би прямотата щеше да подейства.
— Тогава ми обясни защо беше смела като първата жена на султана последния път, когато те видях. Сега си недостъпна. Ако си спомняш, ти поиска да те целуна.
Ръцете й се отпуснаха, а горната част на дрехата й се изпъна върху гърдите.
— Тази африканска принцеса се интересува повече от конските мухи, отколкото да си играе на „побутни ме, ще те дръпна“ с някакъв упорит мюсюлманин.
Саладин с тъга си помисли, че няма сили да изтегли ятагана си, дори и тя да съсипе последния му Коран.
— „Побутни ме, ще те дръпна“, а? Това ми звучи интересно. — Потупа с ръка дюшека. — Ела тук и ми обясни какво означава.
Тя се помая в долния край на леглото и спря до сандъка, където стояха зимните му дрехи.
— Същото, което мисионерите наричат създаване на потомство.
Като се имаха предвид обстоятелствата, приближаването й беше голям напредък.
— Деликатен начин на изразяване, значи.
— Деликатен ли? — Тя вдигна брадичка. — Ти изобщо не си внимателен. Ядящите мърша окуами са по-учтиви от боготворящите растения мюсюлмани.
Той си я представи като главатарка на племе. Представи си как красивите хора на ашанти й се кланят. Той искаше отново да й засвидетелства почитта си. Протегна й ръка.
— Приближи се, принцесо.
Тя погледна леглото. В очите й заблестя копнеж.
„О, Аллах — помисли си той, — с какво съм заслужил да ме дариш с благословията си, каквато е всъщност тази жена?“ Каквото й да беше направил, Саладин нямаше намерение да изпуска късмета си.
Опита се да намери по-подходяща тема на разговор.
— Разкажи ми за лекарствата си.
— Няма нищо за казване. — Взираше се в ятагана му. — Просто добри билки.
— Благодаря ти, че ме спаси. Длъжник съм ти.
— Не си ми длъжник. — Далечна и недостижима, тя прокара пръсти по дървената ракла. — Вече плати. Така че му кажи сбогом.
Стомахът му къркореше, а главата му пулсираше.
Въпреки че не бе вкусвал алкохол, сега разбираше как се чувстваше Малкъм след нощ, в която бе пил прекалено много бира.
— Мислиш, че съм се разболял, понеже се държах като див звяр?
— Откъде да знае принцесата на ашанти какво е щяло да те превърне в тленни останки.
— Сред хората от моята раса е разпространено убеждението, че ако някой ти спаси живота, трябва да му станеш роб.
— Взимането на роби е много лошо.
Съжали, че бе подхванал тема, която щеше да я отчужди. Тихо добави:
— А какво ще кажеш за заробването на сърцето?
Тя се отправи към вратата.
— Няма време за това.
Трябваше да я накара да остане. Използва най-евтиния трик: закашля се и простена.
Тя се втурна към леглото му. Повдигна главата му и поднесе чашата към устата му.
— Ето. Пий бавно, бавно.
Той преглътна. Вниманието му бе съсредоточено върху мекотата на гърдите й и върху цепката между тях, която блузата разкриваше. Елана ухаеше на подправки и на мускус, една вълнуваща комбинация.
Когато тя отмести чашата, той прошепна:
— Съжалявам, че ти развалих дрехата.
Младата жена отвори уста, затвори ги, после въздъхна.
— Пея песен на съжалението за твоята книга.
Саладин също можеше да й изпее песен за един самотен мъж, който бе превъзмогнал копнежите на сърцето и тялото си, за да живее на чужда земя с хора, на които се възхищаваше. Тя беше предизвикателство за решението му да живее сам и вече дни наред той питаше душата си, търсеше отговор за внезапно обзелото го неспокойствие.
— Не знам какво ми стана през онзи ден в градината. Бях обзет от някаква сила, като че ли бях изпил някакво любовно биле. Да не си ме омагьосала?
— Аз не съм магьосница! — Премести се толкова бързо, че главата му тупна на възглавницата. Стаята се завъртя. Той се хвана за дюшека и затвори очи. Този път стонът му беше истински.
Чу мекото шумолене на полите й; после усети топлината на тялото й, дъха й.