— Ти си един упорит чернокож. Когато запееш по-добра, по-добра песен, тази принцеса ашанти ще ти каже една тайна.
Отвори очи. Тя беше толкова близо, че виждаше всяка една мигла на очите й.
— Ще ми хареса ли тайната ти?
Елана засия.
— Бас държа.
Помъчи се да я притегли за целувка, но ръката му се отпусна безжизнена.
— Кажи ми я сега. Може и да не се събудя.
— Ще се събудиш. Боговете те върнаха веднъж, боговете ще те върнат пак.
Цветът на устните й му напомняше за ягодовия сок. Споменът го накара да се усмихне.
— Защо?
— Защото си един упорит мюсюлманин.
Докато заспиваше, Саладин се чудеше дали мъжете на ашанти бият жените си.
Малкъм изведе Алпин от кръчмата всред одобрителни възгласи, поздравления и пожелания за лека нощ. След като напусна приятелската атмосфера на кръчмата, студеният нощен въздух охлади лицето й и ушите й се изпълниха с тишина. Високо в тъмното небе плуваше четвърт луна, заобиколена от звезди.
Понечи да тръгне към замъка, но той я поведе в обратна посока.
— Къде отиваме?
— Почакай и ще видиш.
Тръгнаха към една алея близо до постройките на търговците.
Това забавяне я озадачи; тя си мислеше, че Малкъм няма търпение да консумира пробната им женитба. Разходката му из двора на замъка, изглежда, бе по-важна за него, отколкото изпълнението на страстните обещания. Той искаше да се поразтъпче; тя нямаше търпение да изпита любовта. Освен че беше любопитна към физическите аспекти на женитбата, тя си мислеше, че съюзът им ще я приближи към притежаването на плантацията „Рай“.
Дворът беше тъмен, въпреки че назъбените стени и укрепленията бяха осветени. Тъмнината изостри другите й сетива. Като минаваха покрай работилницата на кожаря, носът й се изпълни с миризмата на обработена кожа. От ковачницата пък излизаше на талази топъл въздух.
Помисли, че Малкъм иска да види птиците си, и го попита:
— Да не би да се безпокоиш за бухалчето?
Той се спря.
— Не. Трябва ли?
По време на отсъствието му ходеше в помещението за соколи, за да избяга от тревожните мисли, свързани с него. Там се връщаше и в спомените си.
— Не. Грижех се за птичето.
— Така си и мислех. Ти никога не би обърнала гръб на болно или ранено животинче.
— Не бих го направила, но малкото се нуждае само от храна. Майчиното крило го има.
— Скоро трябва да ги пусна на свобода.
Приликата със собственото й положение развали настроението й. Също като дивите птици и тя щеше да го напусне, но сега нямаше да остави мислите за бъдещето да развалят брачната й нощ. Тези изводи я изненадаха, тъй като до този момент беше мислила за заминаването си като за завръщане в Барбадос, а не като напускане на Килдалтън.
— Какво мислиш за „Гнило и развалено“? — попита я.
Алпин се засмя.
— Кръчмата много ми хареса, но кой й е дал това странно име. Та това е място, добре поддържано от цяло семейство, а не някоя долнопробна кръчма за ром.
— Помниш ли лейди Алексис?
— Да, разбира се. — Спомняше си тъмнокосата, попрезряла жена, заобиколена от низост и подлост. Преди години, използвайки тайните коридори, Алпин се промъкваше в стаята на благородничката и използваше тоалетните й принадлежности. — Тя беше приятелка на мащехата ти и някаква роднина на кралица Ан, нали?
— Да, братовчедка. Тя кръсти кръчмата така.
— Какво стана с нея?
— Омъжи се за церемониалмайстора на баща ми, Ангъс Макдот. Живеят в Тракуеър Хаус.
Това беше един древен дом на Стюардите, но Алпин не знаеше нищо за кралската резиденция.
— Близо ли е?
Той се спря пред конюшните.
— На няколко дни езда на север. Чакай ме тук! Връщам се веднага.
Наблюдаваше го как се изгуби в тъмнината. От конюшните се носеше сладникавата и топла миризма на сено. Конете изпръхтяха. Той им заговори с успокоителен, мелодичен тон, а затихването на гласа му показваше, че навлиза навътре в сградата.
Като погледна назад към мястото, откъдето идваха, видя вратата на кръчмата да се отваря. Излязоха трима войници и всеки пое по пътя си. Единият от мъжете носеше фенер. Светлината се клатушкаше, докато той вървеше по алеята, и после, докато се изкачваше по стълбите към бойниците.
Хванати за ръце, излязоха Раби Армстронг и прислужницата Емили. Отправиха се към пазара. Момичето се кискаше. Войникът му говореше нещо.
Конете пак изпръхтяха. Пулсът на Алпин се ускори, понеже сега Малкъм щеше да я заведе у дома и… Тя прекъсна мисълта си. Нейният дом беше „Рай“, а не този утихнал замък, чиито назъбени стени се очертаваха на фона на нощното небе.
— Затвори очи и протегни ръце.