— Ти ме наричаше „страхливо псе“.
— А ти ми казваше „джудже“. — Огледа го внимателно и усмивката й отново накара трапчинката да се появи на бузата й. — Не очаквай от мене да изричам всичките ти имена. Сега си страхотен, Малкъм Кар.
Ако не я познаваше добре, щеше да си помисли, че флиртува. Мисълта едновременно го обърка и поласка. Той се загледа в древната монета.
— Ти си интересна изненада, Алпин Маккей.
— О! Наистина ли мислиш така? — Стисна ръката му и съсредоточи вниманието си върху редицата нови казарми, построени до стената на замъка. — Не беше ли там месарницата?
Имаше усещането, че го подмамва да седне на клон, който после щеше да отреже. В нейно присъствие винаги го обземаше това чувство. Спомените отново го разгневиха.
— Точно така. Там беше месарят. Ти хвърли ножовете му в огнището на ковача и подпали тезгяха, на който режеше месото.
— И това ли помниш? — Поклати глава и къдриците по челото й се залюляха. — Бях голяма егоистка.
— Освен към изгубените и ранени зверчета.
Нежната усмивка подчерта още повече детския й вид.
— Не можех да гледам ранени животни. Какво стана с Хати?
— С трикракия ти заек ли? — Преди години, опитвайки се да спечели благоразположението на бащата на Малкъм, чичото на Алпин я принуди да му даде любимеца си. Тя беше толкова отчаяна. След час тя се окопити и с това свое злонамерено, предумишлено действие опропасти бъдещето на Малкъм. Дори и сега раната болеше. — Оказа се много продуктивен. — Усмихна се. — Онази пустош Суийпърс Хийт е претъпкана с кафяви зайци.
— Много се радвам, че си се грижил за него. Благодаря ти. Ще ме заведеш ли до Суийпърс Хийт? Страшно ще се радвам да видя поколението на Хати.
Думите й му нанесоха удар, който като че ли идваше от добре обучен противник. Настойниците й бяха починали. Плантацията в Барбадос, която й беше дом почти двадесет години, сега принадлежеше на Малкъм. Но тя не би могла да знае това. Прехвърлянето бе осъществено тайно.
— Ще ме заведеш ли, Малкъм?
— Зависи. Защо си тук сега?
Сълзи отново изпълниха очите й.
— Имаш предвид защо съм дошла тук чак сега. О, Малкъм. Умолявах Чарлз да ме изпрати у дома. Той винаги ми казваше, че парите не стигат. След смъртта на Ейдриън почти не продумваше. Ромът най-накрая го уби. Остави ми известна сума и аз хванах първия кораб за дома.
— Хайде стига, Алпин — каза й с насмешка. — Ти мразеше Границата.
— Тогава мразех всичко и почти всеки, или си забравил? — Махна с ръка, като че искаше да прогони досадно насекомо. — Стига сме говорили за мене. В каретата имам изненада.
Малкъм се зачуди, какво ли ранено същество е домъкнала. Като стигнаха до каретата, забеляза привързаните отзад на багажника кутии за шапки и куфари.
— Нима не си се отбила да видиш чичо си?
Тя се намръщи и го погледна озадачено.
— Знаеш ли, изобщо не ми беше хрумвало да отида в Синклеър Манър. Единственото, за което си мислех, беше да дойда при теб.
Според плана му тя трябваше да се върне в Синклеър Манър при чичо си, когото не можеше да понася. Ако си мислеше да избегне съдбата си, щеше да остане разочарована. Но къде смяташе да отседне? Със сигурност само се бе отбила в Килдалтън. Той повдигна вежда.
— Защо дойде при мене?
— О! Била съм прекалено смела. — Наведе глава, но не и преди той да забележи поруменелите й бузи. — Животът на острова те кара да се държиш по-свободно и развързва езика, поне така казват посетителите. Дойдох просто защото двамата с тебе бяхме толкова близки като малки. Нямаше да оцелея в Синклеър, ако не знаех, че ти си само на два часа път.
Преди години тя беше наранила гордостта му. Нима искаше сега да задълбочи раната със сладки думи и преструвки? Щеше да се сбръчка от старост, преди да успее.
— Наистина бяхме близки, особено когато опираше кама в гърлото ми и ме завързваше за някое дърво. — Потръпна, като си припомни какво следваше.
Тя посегна към вратата на каретата.
— Хайде да не се разправяме повече. Сега съм безопасна, уверявам те.
„О, да — помисли си той, — толкова безопасна, колкото Ева с цяла кошница ябълки.“ Но Малкъм не беше някакъв наивен Адам, скучаещ в Едем в очакване на забранения плод. Той беше лорд на Границата, опасно разположена между главатари на кланове якобити4 на север и верни английски поданици на юг. Не се нуждаеше от друго подобно развлечение. Бе искал възмездие. Е, беше се намесил в бъдещето на Алпин и беше свел възможностите й до нула.
— Вероятно — каза й, докато я наблюдаваше как гали медната дръжка — ще вечеряш с мен, преди да продължиш пътя си.
Ръката й спря да се движи; после тя я отпусна до тялото си.