— По-добре ли е? — попита я.
— Да, а ти как се чувстваш?
— О, неописуемо — пое въздух и започна да се движи в нея. — Ти си като мой, собствен „Рай“.
Тя се стегна и разбирайки, че я е заболяло, той забави движенията си, предоставяйки й време да отдъхне. Когато тя се успокои, поднови стария като света ритъм, но по странен начин, нов и различен с тази жена. Бавно й доставяше удоволствие, събуждайки отново страстта й, после спря, за да позволи на наслаждението й постепенно да нарасне. Стоновете й засилиха собствената му страст и го накараха да покаже всичко, на каквото беше способен.
Когато краката й се стегнаха около него и мускулите й започнаха да се свиват и отпускат около члена му, той забрави всякакъв самоконтрол и освободи страстта си. Освободи се със сладост, неизживявана до тогава. Задоволяването на желанието му сега му се струваше някак чисто и имащо стойност, за разлика от предишните любовни изживявания.
Почувства се напълно задоволен и завладян от задоволената жена под него. Поради неспособността си да създаде дете той винаги бе изпитвал някаква празнота, чувство за провал.
Тази нощ не беше така. Нежните чувства го уплашиха, понеже от всички жени най-малко Алпин Маккей заслужаваше любовта му. Въпреки това знаеше, че има нужда от нея. И, Бог да му е на помощ, желаеше я отново. Желаеше я завинаги.
Отдръпна се от нея, легна по гръб и я притисна до себе си. Доволната й въздишка поласка мъжката му гордост. Но съвестта му го измъчваше. Тя изпълни своята част от сделката, че и повече. Той я подмами в тази пробна женитба, която никога нямаше да даде плодове.
Но чия беше вината? Нейна.
Мисълта за отмъщението се опита да го завладее, но той я прогони и се погрижи за Алпин.
— Жадна ли си?
— Не.
— Спи ли ти се?
— Не.
— Да не си гладна?
— Не.
Толкова му се искаше да си говорят и да се грижи за нея, и то след случилото се в леглото. Не му се беше случвало с другите жени. Тя не молеше за любовни слова. Изведнъж реши да приеме мълчанието й като предизвикателство. Та тя имаше да му отговаря на толкова много въпроси. Но не беше само любопитство. Изпитваше огромна нужда да я опознае по-добре.
— Разкажи ми — каза, галейки рамото й и наслаждавайки се на нежната й кожа — как си се забавлявала толкова години в Барбадос?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Алпин се загледа в красивата бродерия на балдахина и не можа да се въздържи от сравнението с простата мрежа, която покриваше леглото й в плантацията „Рай“.
„Ти говориш с горчивина за живота си, така че ме караш да те съжалявам — бе казал Малкъм. — Алпин, съжалявам, че е трябвало да крадеш храна, но вината не е моя.“
В ушите й отекваха откровените му думи. Той бе защитил богатството си и я бе обвинил, че го упреква без основание за разкошния му живот. Прав беше и сега тя осъзна грешката си. Не би могла да избегне участта си на сираче. Той не бе виновен, че се беше родил богат. И все пак не мислеше, че той би се интересувал от ежедневните й борби за оцеляване.
— Да не би да се срамуваш от живота си на острова?
— Не. Научих се да избивам комари и да си представям снега.
Прошепна в ухото й:
— Не се шегувам, Алпин. Кажи ми истината. Какви са хората там?
Те бяха егоистични, алчни мъже, които искаха от робите си да се множат или пък сами се заемаха със задачата да създадат потомство. Не ги интересуваше агонията на майките, когато отмъкваха децата им и ги водеха на пазара за роби. Плантаторите се интересуваха единствено от парите. На Алпин много й се искаше да обясни жестокостта на робовладелската система, но Малкъм само щеше да й се подиграе, както беше направил тогава в казармите, когато му каза, че не трябва да продава „Рай“.
Сега тя му беше жена, макар и по силата на пробен брак. Скоро щеше да го накара да й даде плантацията. Но щеше да пази в тайна мечтата си да освободи робите.
— Мъжете от острова не се различават много от чичо ми. Той беше жесток, безотговорен и не обичаше никого.
— Барон Синклеър нямаше възможност да се грижи за такова голямо семейство. Той смяташе, че е длъжен да приема в дома си всеки беден роднина… Съжалявам, Алпин. Не трябваше да казвам това.
— Не е нужно да се извиняваш, че си казал истината. Аз наистина бях бедна роднина. Но изобщо не се опитвай да защитаваш чичо ми. Него не го беше грижа за мене, но ме научи на нещо много важно. Разбрах, че едно дете трябва да бъде гледано, обичано и уважавано.
Малкъм хвана една нейна къдрица и взе да я увива около пръста си.
— Отказа да те даде в приют за бедни.
Неочакваното му изявление я обърка.