— Какво имаш предвид? Това има ли нещо общо с изграждането на характера на едно малко същество?
— Добре де, въпреки всичките си недостатъци баронът те взе след смъртта на майка ти. Не беше длъжен да го прави. Вече си имаше пълна къща с деца, за които носеше отговорност, без да има достатъчно пари.
Алпин не беше мислила за положението на барона. На пет години тя искаше любов и грижи. Не ги беше получила в Синклеър Манър. Сега, когато лежеше гола в прегръдките на Малкъм, се почувства уязвима. Мълчаливото съгласие беше единственият изход.
— Мисля, че баронът е направил това, което е смятал за правилно.
— Странното е — каза той, — че баща ти е бил от такъв голям и могъщ клан като Маккей и въпреки това си дошла да живееш със семейството на майка си. Защо е станало така?
Тя също често си бе задавала този въпрос. Смяташе за жестокост хората на баща й да не искат едно малко момиченце, дори и то наполовина да е англичанка.
— Не знам. Баща ми е починал в морето, преди да се родя. Едва помня майка си.
— Обичаш ли я?
Като си помисли за майка си, Алпин почувства дълбока загуба, като че ли някога бе държала нещо много здраво и после го беше изпуснала. Ръката на умиращата си майка ли беше държала? Не знаеше. Дори смътно си спомняше лицето й.
— Не си спомням много за нея.
— Никога ли не си си помисляла да се опиташ да намериш рода на баща си?
Познатата студенина нахлу в душата й. Родът Маккей не се беше поинтересувал от нея и тя не би дала пукната пара за нито един от тях. Но Малкъм не трябваше да знае това.
— Забравяш, че напуснах тези земи на шест години. Как бих могла да търся клана Маккей от Барбадос? — Засмя се. — Освен това дори не знам къде живеят. А ти знаеш ли?
— Да. Все още владеят далечния северозападен ъгъл от сушата. Сега, когато заживя с мене в Шотландия, предполагам, че би искала да намериш семейството си.
Не можеше да му каже, че не възнамеряваше да живее в Шотландия, но ако не се съгласеше с него, той можеше да заподозре плановете й.
— Бих искала да се запозная с тях — каза тя. — Но ако те не искат?
— Сигурен съм, че искат.
— Защо тогава барон Синклеър не се е свързал с тях след смъртта на майка ми? Той прочете документите й, преди да ги погребе заедно с нея.
— Това не е в стила на Синклеър. Естествено беше за него да поеме отговорността за тебе, също както направи за останалите ти братовчеди, които нямаха средства за препитание.
Изобщо не я интересуваше, но се чувстваше задължена да обсъди този въпрос, след като беше толкова важен за Малкъм.
— Баронът поне би могъл да напише писмо на Маккей.
— Не, тогава нямаше начин. Знаеш, че е англичанин и няма връзки с планинските кланове. Освен това по това време беше във война с баща ми. Докато на границите бе установен мир, ти вече беше щастливо настанена в Барбадос.
Вярно беше и трябваше да се върне там.
— Какво мислиш, че трябва да направя с тези Маккей? Да ги уведомя, че съм тук ли?
— Мисля, че би трябвало. Техният главатар се е съюзил с приятеля ми граф Съдърланд. Той може да ти помогне да откриеш семейството на баща си.
Понеже самият той беше граф, Малкъм можеше да седи рамо до рамо с най-високопоставените благородници. Тя не желаеше да има нищо общо с тях; един благородник в живота й й беше достатъчен. За да смени темата, тя се пошегува:
— Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?
Малкъм се засмя и хвана ръката й, после започна бавно да очертава кръгове с нея по гърдите си. Космите му гъделичкаха дланта й.
— С всички средства — заяви той, — затова аз…
Сърцето й спря да бие.
— Затова ти какво?
Притегли я към себе си, притисна я до гърдите си и обхвана задничето й с ръце.
— Затова не мога да махна ръцете си от тебе.
Без да обръща внимание на последните му думи, тя се замисли върху факта, че се беше изпуснал и се опита да прикрие грешката си с комплимент. Дали това ласкателство беше лъжа или полуистина? Той я желаеше физически, в това беше сигурна, но страстта не беше единствената причина да се намеси в живота й. Писмото от Чарлз го доказваше.
За да отвлече още повече вниманието му и да научи нещо, тя пъхна крака между неговите. Усети как до корема й се надига мъжествеността му.
— Чакай — каза той, като погали бедрата й.
— Защо да чакам?
— Твърде скоро е. Сигурно още те боли.
Тя се интересуваше повече от сведенията, които можеше да получи, отколкото от дискомфорта си.
— Изобщо не ме боли — излъга тя.
Той изсумтя, но от кръста надолу, изглежда, одобряваше идеята й. Тя не можеше да си наложи да нарече любов това, което бяха направили, което щяха да направят, не и докато имаше толкова съмнения относно мотивите му.