Очите му подозрително се присвиха.
— Май се каниш да признаеш, че ме харесваш?
Постави ръка на сърцето си и примига.
— Аз съм напълно честна, милорд.
— Разбирам. — Улови ръката й и взе бавно да описва върху нея кръгове с палеца си. — Тогава може би трябва да се върнем в леглото и да проверим чувствата ти. Сигурен съм, че ако ми се даде време, ще мога да се променя изцяло.
Той можеше да прелъсти дори монахиня. Би могъл да се промъкне в някой метох и да накара Христовите невести да отправят молитвите си към него.
Сърдита на себе си, че го желае, изрече:
— А ако заспиш и пак се опиташ да ме бутнеш от леглото?
Ръката му се плъзна по рамото и обхвана шията й. Започна да я притегля към себе си.
— Просто трябва да се уверим, че няма да го направя.
Тъй като губеше битката с желанието, откъсна поглед от устата му и се втренчи в перото, което красеше баретата му.
— Как?
Когато устните им се доближиха, ръката му престана да я притегля.
— Използвай въображението си.
Тя видя над рамото му, че Александър се е упътил към тях. До него вървеше един непознат, облечен с фустанела в убити зелени, черни и жълти цветове. Това каре също не й беше познато. Известно й беше, че Малкъм не ги виждаше, затова стана направо нахална. Каза лукаво:
— Мога да вържа краката и ръцете ти за леглото.
Той вдигна вежди и се ухили похотливо.
— Страхотно предложение. Цяла авантюра. Ще бъда безпомощен да избегна всякакви набези, които можеш да осъществиш върху тялото ми.
Сладка тръпка премина през нея.
— Ти си перверзен, Малкъм Кар.
— Аз ли? — каза й невинно. — Идеята беше твоя и при това е страхотна. Трябва да призная, че нямам търпение да изпробвам това.
Мъжете се приближаваха, но Малкъм с нищо не показваше, че ги е забелязал. Алпин не можа да се въздържи:
— Значи те вълнува идеята да ми бъдеш роб в любовта?
— Вдигни фустанелата ми и ще видиш колко много ме вълнува тази идея.
Предизвикателството в гласа му й даде импулс. Знаейки, че тялото му я скрива от приближаващите мъже, тя пъхна пръст в ботуша му и леко драсна крака му.
— Бих свалила фустанелата ти, но…
Той пое дълбоко въздух и ръката му стисна шията й.
— Но?
Александър се изкашля. Малкъм се скова и погледна през рамо.
— Но за нещастие — продължи с меден глас Алпин, — няма време. Имаш гост.
Без да обръща внимание на натрапниците, той се приближи още до нея и прошепна:
— Дяволски лукава си, Алпин Маккей.
С разтуптяно сърце тя вдигна поглед към публиката. Александър пристъпваше от крак на крак. Непознатият, набит мъж с червеникава коса и проницателен поглед, се взираше в нея.
— Знаеш ли какво се случва на лукавите момичета? — попита Малкъм.
Преодоля страха си и като си помисли, че сигурно е стигнала твърде далеч, облиза устни.
— Не. Не знам. Кажи ми.
— Ще ти покажа. — Изгледа я накриво. — Довечера.
Изправи се и вместо поздрав, каза на посетителя:
— Трябваше да дойдете, когато изпратим следващия кораб със сол. Елате с мен!
Като оставиха Алпин в градината, Малкъм и гостът му се отправиха към замъка. Тя погледна Александър, който намръщено наблюдаваше отдалечаващите се.
— Кой е този човек?
Воинът се изплю на земята.
— Създаващият неприятности Гордън и не заслужава да се занимавате с него.
— Защо създава неприятности, Александър?
Той сви устни, като че беше казал твърде много.
— Това не е от значение, милейди.
— Щом като не е от значение, защо не ми кажеш какво прави той тук? И защо Малкъм се държи толкова грубо с него?
Александър свали баретата си и потърка голото си теме.
— Той купува солта на Килдалтън. Чух, че Фрейзър прави къщурка за заека ви. Сега ще видя докъде е стигнал. — Докосна челото си. — Приятен ден, милейди. — Оттегли се с маршова стъпка.
Разбра, че сама трябва да разбере отговора на въпросите си. По стените на замъка нямаше допълнително войници, което означаваше, че непознатият не представляваше заплаха за сигурността на Килдалтън. Тогава какво толкова, свързано с посещението му, безпокоеше Малкъм? Със сигурност не беше солта.
Любопитна да научи истината, тя си тръгна от градината и влезе в голямата зала, в която нямаше никого. Спря се да се полюбува на портретите на предишните графове на Килдалтън. Изобразен беше и бащата на Малкъм, русокосият лорд Дънкан. Дори от портрета лешниковите му очи я гледаха мило.
После тръгна към кабинета на Малкъм. Вратата беше затворена. Чу приглушени звуци от караница, но те говореха на шотландски. Ако отидеше да подслушва в тунелите, звънчето щеше да оповести влизането й. Ако останеше тук, някой от слугите можеше да я види.