— Да продължа пътя си? Дойдох при тебе, Малкъм. Мислех си, че няма да имаш нищо против.
О, наистина нямаше нищо против да се срещат, но само по негово желание, и то в английското имение на чичо й.
— Нали не очакваш да отседнеш тук, в Килдалтън. Това е невиждано. След вечеря Александър ще те придружи през границата до Синклеър.
— Моето отсядане тук било невиждано! — Тя се засмя. — Благодаря, че се опитваш да пазиш репутацията ми, но съм живяла на ръба толкова години, че отдавна съм я посипала с прах. Но сигурно си загрижен за доброто си име. Да не би да си се превърнал в женкар, а Малкъм?
Той постави ръце на бедрата си и се разсмя толкова силно, че пискюлите на кожената му кесия5 затрепкаха.
— Ако е така, Алпин, бъди сигурна, че ще държа изкъсо сластолюбивите си наклонности. Но какво би могла да знае една стара мома за женкарите?
Тя отвори уста и се плесна по бузата.
— Заради съпругата ти е, нали?
Веселото му настроение се изпари. Старата омраза се върна с пълна сила. Заради нея никога нямаше да се ожени. Тя не би могла да знае това, но ако от клюките в Уайтли Бей бе научила за присъствието на Саладин в Килдалтън, то по същия начин би могла да разбере, че Малкъм няма съпруга. Положение, което предводителите на другите кланове, копнееха да променят.
Неспособен да срещне любопитния й поглед, той се загледа във войниците, които стояха по назъбения парапет на укрепленията.
— Тепърва ми предстои да се сгодявам.
— Значи си заклет ерген, освен ако… — В очите й блеснаха дяволити пламъчета. — Не е възможно да чакаш да изпълня обещанието, което ти дадох като дете.
Паметта му изневери.
— Кое обещание?
— Ти искаше малко братче. Накара ме да ти обещая, че ще ти родя дете. Мислех си, че единственото условие да се сдобия с дете, е да прекарам нощта сама в странноприемницата в Ботли Грийн.
— Предполагам сега знаеш, че се изисква повече.
Без да обърне внимание на острия му тон, тя каза.
— Ти ми обеща в замяна да не казваш на баща си и на чичо ми, че се крия в кулата. Предаде ме. Те ме откриха и ме изпратиха на Барбадос.
Душата му се изпълни с горчивина.
— Не казах на баща си, че си избягала от Синклеър Манър, нито пък на чичо ти, че беше тук.
Напрежението в погледа й го улови като в капан.
— Вярно ли е това? — попита недоверчиво.
— Вярно е. Баща ми те чул да се скиташ из тунелите и открил скривалището ти. Не би трябвало да се отчайваш от перспективата да попаднеш отново под протекцията на барона.
Увереният поглед и обаятелната й усмивка го изнервиха.
— Просто не бих могла да отида в Синклеър — каза тя. — Чарлз ти остави плантацията си и всичко, което притежаваше. Като негова собственост сега ти принадлежа.
ВТОРА ГЛАВА
— Ти ми принадлежиш? — Деветият граф на Килдалтън едва не загуби гласа си.
Алпин беше очаквала да изпита удовлетворение, сварвайки го неподготвен, и успя. Но не беше включила в плановете си възхищението, което изпитваше към него. Но коя жена не би оценила мъж, красив като Малкъм Кар? В дъбовокафявите му очи проблясваше интерес, устните му леко се усмихваха. Господи, та той можеше да завърти дори главата на монахиня.
Уплашена да не разбере реакцията й, Алпин се замисли за осемдесетте роби в „Рай“. Те зависеха от нея, нуждаеха се от нея.
— Усмихваш се — каза той. — Искаш ли да ми принадлежиш?
Нека я мисли за крехко, женско създание. Сви рамене.
— Според завещанието на Чарлз ти трябва да се грижиш за мене.
— Е, добре. — Усмихна й се и скръсти ръце на гърдите си. — Това е наистина интересен обрат на събитията.
Не успя да скрие изненадата си.
— Ти си доволен?
— Но, разбира се — отвърна той с вид на вълк, стиснал агнето с челюсти.
Угодническият му тон я накара да застане нащрек и да отстъпи встрани. Успокои се също толкова бързо. И двамата бяха пораснали вече. Тя не беше повехнала английска роза, която гледа да се закачи за ревера на влиятелен шотландец с привлекателна усмивка и древна титла. Беше жена с цел и план.
От мълвите в пристанищния град Уайтли Бей беше разбрала за издигането му в леърд на клана Кар и граф на Килдалтън. Но предварителните сведения за въздигането му в ранг не бяха необходими, тъй като авторитетът и увереността, които се излъчваха от него, му подхождаха толкова много, колкото и дрехите на планинец. Оглеждайки гърба му, започна да вярва на слуховете за успеха му сред жените.
— Чудесно. Можеш да наредиш на икономката си да ме заведе до стаите ми. Мисис Елиът още ли е при тебе?
Продължи да я наблюдава още известно време с онази странна усмивка, която правеше на пух и прах самообладанието й.
5
Кожената кесия, която виси отпред, част от шотландската носия, заедно с баретата, поличката от кариран вълнен плат, е различни цветове за всеки клан. — Б.пр.