Другата мисъл го изненада. Не беше допускал, че женитбата му с Алпин ще му донесе някакви облаги, нито пък че ще повлияе положително на шотландската политика. Парадоксалното беше, че тя винаги заемаше съществено място в живота му. Сега присъствието й го спасяваше от обидата, която можеше да нанесе на северните кланове, като откаже да вземе за жена дъщерята на Гордън.
— Е? — настоя гостът.
— Не става въпрос за Розина, а за шотландското момиче, което видя в градината.
— Как се казва?
Младият мъж уклончиво отговори:
— Роднина е на английския ми съсед, барон Синклеър.
— Казваш, че е наполовина британка?
— Да. Също като мене.
Разочарован, гостът въздъхна.
— Коя е тя?
Малкъм внимателно обмисли ситуацията. Каза си, че ако Гордън познава семейството на Алпин, ще да му е по-лесно да ги открие. Тя беше дошла при Малкъм, защото смяташе, че няма къде другаде да отиде. Миналата вечер се съгласи да открият клана Маккей. Каза, че не вярва да се интересуват от нея. Реакцията й беше естествена; цял живот я прехвърляха от един роднина на друг.
Нямаше значение колко много искаше да я задържи в леглото си, нямаше право, нито пък сърцето му позволяваше да не открие шотландския й корен.
— Името й е Алпин Маккей.
Гордън разтърка челото си. Най-накрая хитра усмивка се появи на устните му.
— Мислех си, че я познавам. Браво, Малкъм!
Алпин изгаряше от любопитство, тъй като двамата мъже не излязоха от кабинета до късно следобед. Кой беше този човек и защо Александър не пожела да й каже нищо за него? Малкъм спомена солта, но защо такова обикновено нещо трябваше да го безпокой?
Чудеше се дали Малкъм не й се сърдеше заради епизода в градината. Ако беше така, значи губеше и малкото завоювана територия.
Отправи се към кухнята, като отчаяно търсеше отговор на въпросите си.
Научи от Дора, че Малкъм поръчал поднос с храна малко след два часа.
— Знаеш ли кой е този човек? — попита тя прислужничката.
— Всичко, което знам, е, че пие като смок. След втората кана лорд Малкъм дойде и отнесе цяла бъчвичка бира в кабинета.
— Кога стана това?
— Преди час.
— Още ли се карат?
— Не, милейди, но Негова светлост изглежда доста изморен.
Алпин наля една кана с портокалова вода и се упъти към стаята на човека, който можеше да я осветли по въпроса.
Саладин се беше изтегнал като султан в леглото, подпря се на куп възглавнички. До него беше ятаганът и един камък за точене на ножове.
Сипа му в една чаша от напитката.
— Цветът на лицето ти се е възвърнал. Как се чувстваш?
— По-добре, благодарение на нежните грижи.
Спомни си за караницата между Саладин и Елана снощи.
— Елана не разбира религията ти. Тя ужасно съжалява, че е изхвърлила килимчето ти през прозореца. Затова е отишла за риба.
— Да разбирам ли, че риболовът се приема като вид наказание от изкривения й африкански ум?
— Разбира се. Една африканска принцеса не осигурява прехраната. Тя не би си помръднала пръста дори за вожда на племето. По-скоро би умряла от глад.
Саладин се засмя.
— Не се съмнявам в това.
— Саладин, искам да те попитам нещо. Знаеш ли кой е този човек, който дойде при Малкъм?
— Защо се интересуваш кой се отбива в замъка?
— Защото пристигането му развали настроението на Малкъм.
— И ти си загрижена за Негова светлост?
— Разбира се, че съм. Та ние сме женени, макар и пробно.
Той се намръщи.
— Подобно уреждане на нещата задоволява ли Малкъм?
Алпин се изчерви.
— Изглежда много доволен. Но това се случи едва снощи.
Той се усмихна хитро.
— А ти споделяш ли радостта му?
— Ще бъда по-доволна, ако ми разкриеш самоличността на посетителя му. Просто не знам дали да приготвя стая и дали да сложа допълнителен прибор на масата.
— Сигурен съм, че съпругът ти ще ти каже какви са желанията му по този въпрос.
Младата жена се вбеси.
— Знаеш ли или не защо този човек е тук?
— Какво те кара да мислиш, че знам всичките работи на лорд Малкъм?
— Престани да отговаряш на въпросите ми с въпроси. Искам отговор.
— Тогава попитай мъжа си.
— Да не би да смяташ, че този приятел Гордън е някакъв престъпник, който бяга от закона.
Спокоен като прозрачните води на Хармъни бей, Саладин попита:
— Ти така ли мислиш?
— Не знам какво да мисля.
— Тогава изобщо не мисли.
Алпин вдигна ръце и като се отправи към вратата, отбеляза:
— Ти си толкова упорит, колкото твърди Елана.
— Тя ще запее друга песен.
Любопитството й се засили и тя си помисли, че войниците биха могли да й кажат нещо. Тръгна да търси Раби Армстронг. За нещастие пред казармите стоеше Александър Линдзи.