До такова притеснение можеха да доведат само чувствата, а не политиката.
— Мисля, че я обичаш.
Той се усмихна мрачно.
— Може би. Прекарах години да я обвинявам. Това беше безсмислено. Тя не е могла да знае какви ще бъдат последствията. Господи, Саладин, трябва да е била самотна! Можеш ли да си представиш да си на шест години и да те изпратят сам с кораб за Барбадос?
Подобно пътешествие би било празник в детството на Саладин.
— Да, приятелю, мога.
Малкъм хвана рамото му.
— Забравих, че си имал нещастно детство. Какъв егоист съм. Прости ми.
Едно от добрите качества на Малкъм се прояви тъкмо в този случай; той бързо се ядосваше, но и бързо прощаваше, освен в случая с Алпин, но накрая бе простил и на нея.
Саладин засия от радост.
— Не се извинявай. Лейди Мириам спаси мене и Салвадор от робство. Животът ни е такъв но волята на Аллах.
— Чудя се какво ли би казал брат ти за женитбата ни с Алпин?
Мавърът се засмя.
— Сигурно би й простил, че му чупеше ребрата.
Малкъм поклати глава.
— Господи, тя беше страшилище. — После тихо добави. — Променила се е.
— Салвадор също.
— Да, Килдалтън направи по-добър живота му.
— Но не и начина му на живот.
— Познаваме го прекалено добре. Любовните авантюри заемат важно място в ежедневието му.
Саладин се засмя.
— Така е, и му пречат да изпълни обещанието си да намери майка ни.
— А какво ще кажеш за своята част от сделката? Търсил ли си изобщо баща си?
Младият мъж бе обхванат от безразличие. Не го беше грижа за безчестния мъж, който бе създал двама чудесни синове, после се беше качил на кораб и бе отплавал, без да каже нито дума. Но добронамерената усмивка на Малкъм изискваше отговор.
— Сигурен съм, че някой ден ще го направя, но мисля, че ще е по-добре да изчакам, докато накараш якобитите да се откажат от желанието си да качат на трона Джеймс Стюарт.
— Добре казано, приятелю. Добре казано.
От този ден нататък щастието се спусна над Килдалтън. Алпин беше любеща булка, а Малкъм — предан, внимателен младоженец. През следващия месец Саладин наблюдаваше как разцъфтява любовта им. После дойде краят на лятото и всички се заеха с прибирането на реколтата. Ако посевите не бъдеха ожънати, хората щяха да гладуват, затова всички се хванаха на работа. Радостта на лорда и неговата лейди беше неизмерима.
Само Саладин беше безразличен. Понякога се съмняваше, че съдбата му е отредена от Аллах. И всичко това беше заради принцесата на ашанти със странни убеждения и прекалено много гордост.
За да избегне мъченията, причинени от присъствието й, той се самоизолираше. Седеше в стаята си и преписваше Корана. Усамотяването му не траеше дълго, понеже Елана идваше при него всяка вечер след молитвите му. Обсипваше го с нежни думи, подмамваше го с целувки, които биха покварили дори и светец. Той всеки път й предлагаше женитба и тя всеки път отказваше.
Реши, че животът му не би могъл да стане по-лош. Но една вечер промени мнението си.
Елана се появи на вратата му с разпусната коса. Тясната й дреха я покриваше от шията до лактите. Цветът на роклята беше слонова кост и много подхождаше на тъмната й кожа.
Слабините му пламнаха, но вече бе взел да привиква към това мъчение. Дори на такова разстояние усещаше топлината й.
Той остави перото и мастилото и се приготви за несекващата битка между силните им характери. Тя се облегна на рамката на вратата с гарафа в ръка.
— Ще ме поканиш ли да… вляза?
Нейната представа за посещение беше да се опитва да го накара да се люби с нея. Но тази жена бъркаше любовта със страстта.
— Да не си дошла да си играем на „бутни ме, ще те дръпна“ или каквото там беше?
Очите й заискриха. Понечи да влезе в стаята, но се спря.
— Не. Само искам да поговорим.
Ако това беше вярно, значи той беше евнух с въздух между краката:
— Откога ме посещаваш облечена?
Тя подпря ръка на кръста си, като му предостави възможност да се наслаждава на гърдите й.
— Току-що се изкъпах. Кожата ми е намазана с кокосово масло.
— Да. Оттук го помирисвам.
— Каниш ли ме?
Само глупак би могъл да й откаже. Мъдрият мъж би настоял да остави вратата отворена. Оптимистът би очаквал да приеме предложението му за женитба.
— Затвори вратата след себе си — каза той.
— Бас държа. — Тя влезе и сложи резето. Продължи да я гледа как взе чашата му, погледна в нея, намръщи се и после изпи съдържанието й.
— Нося ти ягодов сок.
Носеше му дарове, но никога този, който искаше.
— Не, благодаря.
Въпреки отказа му тя напълни чашата.