Ангелът не бе по-голям от кутрето на Теса, миниатюрна статуетка, изваяна от месинг, със сгънати бронзови криле, не по-големи от тези на щурец. Имаше деликатно метално лице със затворени клепачи и ръце, които държаха меч. Тънка верижка, която излизаше измежду крилете му, позволяваше ангелът да бъде носен около врата, като висулка.
Теса знаеше, че ангелът е с часовников механизъм, понеже чуваше неговото тиктакане, досущ като това на часовник, всеки път, когато го доближеше до ухото си. Нат бе изненадан от това, че той работи след толкова много години, и напразно бе търсил копче, винт или нещо друго, с което да го разглоби, но не бе успял да намери нищо. Затова, със свиване на рамене, го бе дал на Теса. От този миг нататък, дори нощем, ангелът лежеше на гърдите й, а равномерното му тиктакане биеше като второ сърце.
Сега тя го държеше в ръце, докато „Мейн“ се промъкваше между другите огромни параходи, за да си намери място на пристанището в Саутхамптън. Нат бе настоял тя да пристигне в този град, а не в Ливърпул, където повечето трансатлантически параходи пускаха котва. Според него Саутхамптън бе много по-гостоприемно място и именно заради това Теса бе малко разочарована от първия си контакт с Англия. Всичко бе ужасно сиво, а дъждът барабанеше по купола на далечна църква, докато комините на корабите бълваха черен пушек, от който и без това мрачното небе ставаше още по-тъмно.
На пристанището имаше тълпа от хора в тъмни дрехи, разтворили чадъри над главите си. Теса се опита да види дали брат й е между тях, но мъглата и пушекът от кораба правеха невъзможно различаването на отделните хора.
Теса потръпна. Вятърът, духащ от морето, бе леден. Във всичките си писма Нат й бе писал, че Лондон е красив, че слънцето грее всеки ден. Теса се надяваше, че времето там наистина е по-добро от това тук, понеже не носеше топли дрехи, освен един вълнен шал, който някога бе принадлежал на леля й Хариет, и чифт тънки ръкавици. Тя бе продала повечето от дрехите си, за да плати погребението на леля си, сигурна, че брат й ще й купи нови веднага след като пристигнеше в Лондон.
Корабът изсвири пронизително. Блестящият, мокър от дъжда „Мейн“ бе пуснал котва и буксирите пореха вълните на мътната, сива вода, готови да поемат товари и пътници, които да превозят до брега. Самите пътници бързо напускаха кораба, нетърпеливи да усетят твърда земя под краката си. Толкова е различно в сравнение със заминаването от Ню Йорк, помисли си Теса. Небето тогава бе яркосиньо, а свирнята на музиканти съпътстваше отпътуването. Макар че и тогава, без някой, с който да се сбогува, Теса не се бе чувствала щастлива.
Тя се сви и се присъедини към тълпата слизащи. Капките дъжд, подобно на ледени иглички, жулеха незащитените й врат и глава, а ръцете й, въпреки ръкавиците, бързо подгизнаха. След като стигна кея, тя се огледа нетърпеливо, като търсеше с поглед Нат. Почти две седмици не бе продумвала и дума, тъй като не бе успяла да се сприятели с никого на борда на „Мейн“. Щеше да е чудесно да поговори с брат си.
Ала него го нямаше. Кеят бе отрупан с чували багаж и всякакви товари, включително купчини плодове и зеленчуци, които се спаружваха под дъжда. Наблизо един параход заминаваше за Льо Авър и група моряци, говорещи шумно на френски, минаха покрай Теса. Тя опита да се отдръпне, само за да попадне на пътя на тумба пътници, които тичаха към подслона на близката железопътна гара.
А Нат го нямаше никакъв.
— Вие ли сте госпожица Грей? — попита гърлен глас със силен акцент. Към Теса се бе приближил мъж. Той бе едър и облечен с дълго черно палто и висока шапка, която поемаше дъждовната вода като леген. Очите му бяха странно изпъкнали, като на жабок, а кожата му изглеждаше грапава, като груб плат. Теса едва се сдържа да не побегне от него. Ала той знаеше името й. Как би могъл да знае името й, ако не познава Нат?
Затова тя кимна:
— Да?
— Вашият брат ме изпрати. Елате с мен.
— Къде е Нат? — попита Теса, но мъжът вече бе тръгнал. Походката му бе странна, като да е окуцял от някаква стара рана. След миг на размисъл, Теса събра полите си и тръгна подире му.
Той целеустремено си проправяше път през тълпата. Хората се отдръпваха и мърмореха за грубите му маниери, докато той минаваше покрай тях, следван от Теса, която трябваше да подтичва, за да не изостане. Мъжът зави рязко покрай купчина кутии и се спря пред огромна, черна карета. Отстрани върху нея бяха изписани златни букви, ала дъждът и мъглата правеха разчитането им невъзможно.
Вратата на каретата се отвори и от нея се подаде жена, която носеше огромна шапка с пера, прихлупена над главата й така, че да скрива лицето.