С една дума, Роман не разчиташе на нищо особено, просто добросъвестно обиколи всички апартаменти, намиращи се на по-долен етаж от апартамента на Ламзин, тъжно констатира, че ще трябва още неведнъж да се връща тук, и отиде да търси Гера Марченко, чийто адрес до обяд вече му бяха намерили.
— Ами Гера е в болница — делово съобщи на Дзюба момиче на около осемнайсет години. — Пак кракът.
— И отдавна ли е там? — с надежда попита Роман.
Много му се искаше да чуе, че Марченко е в болница съвсем отскоро, само от няколко дни.
— Вече втори месец — отговори момичето.
Но той продължи да се надява. Първо, вдовицата на Аникеев твърдеше, че Гера не се среща с момичета, от което можеше да се направи извод, че личният му живот е „празен, празен“, а ето че има някакво момиче, и то в неговото жилище. Значи Аникеева не знае важни неща за живота на Гера. И ако той е имал някакви лоши намерения, тя може да не знае нищо и за тях. А второ, хора, които толкова дълго лежат в болница, много често имат възможност да се придвижват свободно. Кризата отдавна е минала, болният се възстановява, на крака е и при много заболявания в такава ситуация може като нищо да напусне болничната стая. И то задълго. И особено вечер или нощем.
— А вие каква сте му? — попита Дзюба. — Годеница ли?
— Ха, какво приказвате! — реагира момичето. — Каква годеница? Гера няма годеница. Аз съм сестра му.
Тук не уцели. „Но нищо — даде си кураж Роман, — не уцелих само в една позиция, има и втора.“ Попита момичето в коя болница се намира брат й и тръгна за Института по травматология.
Но и тук го очакваше несполука. Гера Марченко, бившият ученик на Николай Никитич Аникеев, лежеше на екстензия. И дума не можеше да става той да ходи и да стигне дори само до тоалетната, да не говорим за пътуване до другата част на града и връщането обратно. Не, това момче по никакъв начин не можеше да бъде изпълнителят на убийството на Михаил Болтенков. Но все пак имаше смисъл да си поговори с него.
— Как мислиш, възможно ли е някой от бившите ученици на Аникеев да се опита да отмъсти за смъртта на треньора си?
Гера се замисли, после смутено се усмихна.
— Едва ли.
— Защо? Откъде тази увереност?
— Ами виж: онези спортисти, които Никитич тренираше по времето, когато се случи всичко, са още деца, тях веднага ги отхвърляме. Онези, които отдавна напуснаха спорта, съвсем са забравили Никитич, не им дреме за него.
— Но нали ти не си го забравил — забеляза Дзюба.
— Е, аз… Аз не съм точният пример — още повече се смути Гера. — Онези, които напуснаха Никитич, но не напуснаха спорта и продължават да тренират при други хора, също не стават за отмъстители.
— Защо? — настойчиво повтори въпроса си Дзюба.
— Защото спортистите изобщо не са по тази част, докато спортуват активно. При нас мислите са съсредоточени само върху пързалянето, ние не можем да мислим почти за нищо друго. Разбери, постоянно ни отсяват, фигурното пързаляне е тежко занимание, травмиращо, много натоварващо. И онези, които не могат да издържат това или нямат способности, рано напускат леда. Ако човек продължава да тренира на осемнайсет-двайсет години, това вече е спорт с високи постижения, а там обемът на тренировките е такъв, че си благодарен, ако изобщо успяваш да дишаш. В главата ти няма почти нищо освен лед и кънки. Знаете ли какво казват самите фигуристи за себе си? „Учим се да пишем с краката, а да четем, изобщо не се учим.“
— Ти постоянно казваш „ние, нас“ — забеляза Роман. — Но нали отдавна не тренираш?
— Е, и какво от това? — спокойно отговори Марченко. — Пак съм наблизо до леда, поддържам връзка с всички спортисти. С всички, с които се пързаляхме заедно. Така че напълно съм в течение на всичко.
Преди окончателно да признае поражението си по линията „Гера Марченко и отмъщение за тормоза над Аникеев“, Дзюба се отби да поговори с лекуващия лекар на Гера. Той потвърди, че момчето при никакви обстоятелства не би могло да излезе нито вчера, нито преди седмица, нито дори преди две седмици.
Роман въздъхна, отби се в близката гостилница, бързо хапна и се върна в блока, където живееше арестуваният по подозрение в убийство Валерий Петрович Ламзин.
Когато подаваше на следователя Баглаев искането за разпит на двама нови свидетели — вдовицата на Николай Никитич Аникеев и неговия ученик Гера Марченко, адвокатът Виталий Кирган не разчиташе особено на успех. И се оказа прав.