— За какво могат да дадат показания тези лица? — недоволно попита Тимур Ахмедович. — Могат ли те да потвърдят алибито на Ламзин? Или са видели с очите си кой е стрелял по потърпевшия?
— Нито едното, нито другото. Те могат да разкажат за една много грозна история, чийто главен герой е бил именно нашият потърпевш, Михаил Болтенков. И има хора, които много биха искали да му отмъстят.
— Уважаеми — потърси с очи следователят визитната картичка на Кирган, която бе пъхнал някъде между страниците на настолния ежедневник — Виталий Николаевич, по тази земя ходят стотици, ако не и хиляди души, които имат основания да не обичат и мен, и вас. Някои от тях вероятно биха искали да си разчистят сметките с нас. Но аз нямам никакви основания да ги разпитвам за каквото и да било.
— Не съм готов да се съглася с вас — бързо възрази Кирган. — Ние имаме потърпевш. И имаме версия, че той е бил убит заради лични неприязнени отношения. Вие разглеждате само един-единствен конфликт с участието на Болтенков, аз пък се опитвам да докажа, че такива конфликти, дори може би по-сериозни, има доста, и предлагам на следствието да разгледа и други версии. С лъжливи обвинения в педофилия Болтенков е докарал до смъртно заболяване треньора Аникеев. Така че аз внасям искане за разпит на вдовицата на Аникеев, както и на негов ученик, който е останал предан на семейството на своя треньор и постоянно общува с неговата вдовица.
Кирган знаеше, че ще получи отказ. Но за него беше важно да види в каква форма и с какъв тон ще му го поднесат.
— Добре — кимна Тимур Ахмедович, — дайте исканията, аз ще ги разгледам и какъвто е редът, в тридневен срок ще ви съобщя решението си. Но, уважаеми Виталий Николаевич, аз няма да хабя вашето време и силите ви, затова ви казвам веднага: ще отговоря с решение за отказ. Вашето искане няма да бъде удовлетворено.
Кирган подаде на следователя по два екземпляра от всяко искане, тъжно се усмихна и поклати глава.
— Както би казал незабравимият Юлиан Иларионович Меринг, „лошо обаче“. Жалко, жалко, че по този въпрос не стигнахме до разбирателство.
Очите на Баглаев внезапно блеснаха, безизразното му лице се оживи.
— И на вас ли е чел лекции? Невероятен старец! Разправят, че още излизал пред аудитория.
Юлиан Иларионович Меринг, най-старият професор от юридическия факултет, който четеше курс по история на държавата и правото, беше старец с прекрасно чувство за хумор и постоянно украсяваше своите лекции с цитати от Островски, чиито пиеси вероятно знаеше наизуст. Беше пленен от музиката на битовата реч от деветнайсети век и много словосъчетания, употребени неведнъж, стабилно бяха залегнали в главите на студентите.
— Чете ни, чете ни — потвърди адвокатът. — Оттогава ми е останал любим изразът „нашите обстоятелства са в упадък“. Тъкмо като за нашия случай, не намирате ли?
— Намирам — отново стана безизразно и сериозно лицето на Баглаев.
По един екземпляр от всяко искане той сложи в папката с делото, на вторите се подписа и ги върна на адвоката.
— Не се опитвайте да ме привлечете на своя страна с припомняния за наши общи преподаватели. И щом ще си припомняме цитатите, които уважаемият професор Меринг употребяваше най-често, аз ще ви кажа един, който всеки студент е чувал поне веднъж, предимно при зачоти и изпити: „Не само да ме придумате — невъзможно е и в хаван да ме счукате“. Надявам се да си го спомняте?
— Спомням си го — разсмя се Кирган. — Между другото, исках да ви попитам: защо изобщо не ме викате? Никакви следствени действия ли не се провеждат с участието на моя подзащитен?
Въпросът беше риторичен: Виталий Николаевич редовно посещаваше Ламзин в следствения изолатор и прекрасно знаеше отговора. Но все пак трябваше да опипа почвата.
— Когато е необходимо, ще ви извикам — сухо отговори Тимур Ахмедович. — Засега не е имало такава необходимост. Провеждат се оперативни мероприятия.
— Ами запознаването със заключенията на експертите? За гилзата, за облеклото. Нима още не сте ги получили?
— Заключения има — не скри следователят, — но без изследователската част, само изводи. Вие сигурно разбирате, че подготовката на пълния текст на едно заключение, с което аз съм длъжен да запозная вашия подзащитен, изисква доста време. И когато то стане готово — заповядайте.
— Разбрах — весело каза адвокатът. — Значи няма?
— Значи няма — твърдо изрече Баглаев. — Това ли беше?
— За днес — да. След което позволете да се сбогувам.
Настроението на Кирган ни най-малко не се развали. Отказът на следовател да удовлетвори искания на адвокат, е нещо толкова обичайно, та понякога се учудваш, ако стане обратното. Роман Дзюба е умно момче, има хватка и щом той каза, че реални кандидати за ролята на отмъстител по конфликта между Болтенков и Аникеев няма, не е нужно и да се ядосва, тази версия най-вероятно е загубена кауза. Но от краткия разговор със следователя Виталий си направи някои полезни изводи. Първо, Баглаев някак особено настойчиво тачи наказателнопроцесуалния кодекс. Второ, не се стреми да показва кой е главният тук, а кой е нещо като просяк. Трето, Тимур Ахмедович явно не е от хората, които се опитват да създават илюзия за активна работа по случая и при липса на реално движение тъпчат папката с многобройни документи, от които не ти става нито топло, нито студено, но пък делото има солиден вид и веднага става ясно, че следователят не си клати краката, а се трепе заедно с оперативните работници. Ако началството попита — дето се казва, „има какво да покажеш без свян“. Четвърто, не е склонен към фамилиарничене и към съкращаване на дистанцията по всякакъв повод. Пето, има добра памет. И шесто, явно не му е чужд вкусът към истинския руски език. Блясъкът в очите на следователя и оживлението му при споменаването на цитатите от Островски говореха за това напълно еднозначно. Какво пък, информация, напълно достатъчна, за да гради бъдещите отношения помежду им по-продуктивно.