Младият висок широкоплещест мъж се засили и с лекота прескочи стобора, ограждащ увеличения парцел в селището Раздори. Нощем строителите не работят, техническият ръководител строго спазва правилата: след 23 часа не бива да се шуми. Разбира се, в оттатъшния край на парцела има фургонче, в което нощува пазачът, но той не се напъва много: засега от тук още няма какво да се краде, както и да се поврежда, още не се е стигнало до докарване на скъпите материали за довършителните работи.
Мъжът бавно крачеше през двора, докато стигна до мястото, където някога се бе издигала къщата на Маклигини. Ето тук. Точно на това място той се сбогува с момичето, което познаваше още от раждането му. Той, Юрка Шокин, и неговият пръв приятел Игор живееха на една и съща улица в малкия провинциален град, ходеха в една детска градина, после учеха в един клас и през всичките десет години седяха на един чин. Когато на Игор му се роди сестричка, тя стана тяхна обща сестричка. Родителите на Игор бяха големи работари, и двамата бачкаха по на две, че и на три места, та в семейството да има всичко необходимо, на децата да не им липсва нищо. Те често оставяха момиченцето на грижите на по-големия му брат, а всъщност и на грижите на Юрка, защото момчетата се срещаха рано сутрин и се разделяха едва когато родителите им ги викнеха да си лягат. Всичко правеха заедно: и малката завеждаха в яслите, и уроците си учеха, и футбол играеха, и храната от детската кухня вземаха, и в гаража майсторяха нещо, и пелените събираха в пералнята. Памперси в техния град не се намираха лесно, често нямаше изобщо, така че се налагаше да действат по старите бабешки методи, добре че старите пелени на Игор, че и на Юрка, многократно прани и гладени и затова мекички, се пазеха в двете семейства.
Момиченцето растеше слабичко, беше дребно и болнаво, така че момчетата се грижеха за него, защитаваха го, не даваха косъм да падне от главата му. А то сякаш се опитваше да компенсира невъзможността да се разхожда и да тича с приятелки, по цели дни седеше и четеше, учеше се най-добре от всички в класа си. Още в детската градина възпитателката често подреждаше групата в кръг, даваше на сестричката на Игор книга и й нареждаше да чете на децата, а тя изтичваше в кухнята да пие чай и да си бъбри с готвачките и лелките, дори успяваше да иде до магазина или да посети лекаря в поликлиниката в същата сграда. На пет години момиченцето четеше свободно и изразително, хлапетата го слушаха зяпнали и се вълнуваха от приключенията на Дороти, Тото и техните приятели, които търсеха Изумрудения град, или на Оля и Яло, които попаднали в Царството на кривите огледала. Книгите бяха стари, но за нови, написани за децата от последното десетилетие, детската градина нямаше пари, справяха се с онези, които донасяха родителите, бабите и дядовците.
Сестрата на Игор завърши училище, то се знае, с медал и с огромна купчина грамоти от победи в областни олимпиади по различни хуманитарни предмети. По това време Юрка Шокин отдавна беше взел книжка и караше тирове, срещна хубаво момиче, московчанка, ожени се за нея и спокойно и щастливо живееше в семейството на родителите на жена си, прекрасните и добри Павел Анатолиевич и Валентина Яковлевна Маклигини, които приеха зетя като роден син. И тогава се обади Игор: сестра му искала да кандидатства в институт в Москва. Помоли Юрка да провери има ли в този институт общежитие и дават ли там места на абитуриенти.