Трябва да престане да идва тук. От момента, когато загина сестричката на Игор, Юра често прескачаше до Раздори. Дойде нощем, застане на мястото, където беше пепелището, и стои, мисли, спомня си. Представя си как горкото момиче се е задушило от дима. Пак добре, че поне не е изгоряло живо, не е усещало болка. После, след време Маклигини продадоха парцела и новата собственичка веднага вдигна ограда, сега вече не можеш влезе толкова лесно до мястото, където беше къщата. Но за Юрка Шокин тези стобори са нищо работа, с неговия ръст и мускулатура му трябват три крачки засилване и две секунди прелитане. Той пак идваше нощем, стоеше и мъчително преживяваше чувството си на вина за смъртта на момичето.
Повече не бива да идва. Ако ченгетата наистина са решили, че Ефимова е била убита заради пожара, забележи ли някой тук зетя на Маклигини — върви, че се оправдавай после. И нищо не можеш да докажеш.
Антон успяваше с голямо усилие да се съсредоточи върху ситуацията на пътя. Чувстваше се много уморен. Просто смъртно уморен. И не беше ясно от какво повече — от работата или от невъзможните за решаване, някак стигнали до задънена улица лични проблеми. Вече се бе обадил на Еля и й беше обещал, че след час ще си тръгне за вкъщи. По принцип времето позволяваше той да свърши още нещо полезно за работата, още нямаше десет, но никакви сили не му бяха останали. Денят бе напрегнат, а началото му — просто ужасно…
Сутринта началникът на отдела извика Сташис и Зарубин и почти дума по дума повтори онова, което предната вечер му казал ръководителят на следствено-оперативната група, само че с още по-остри думи. Общият тон на речта му се свеждаше до призива да не имитират активност, като разработват безперспективна версия, а да действат по същество, защото убийството на треньора виси неразкрито, а за него тормозят, между другото, не ФСБ, както за Ефимова, а МВР тоест тях.
— И защо при теб реално работи само Дзюба, тебе назначих за старши, а ти се мотаеш! — мъмреше той Антон. — И ти, Сергей Кузмич, къде гледаш?
По време на тази тирада Сергей Кузмич гледаше в тавана. Но когато се върнаха в своя кабинет, който деляха трима — Зарубин, Сташис и Дзюба, изприказва на Антон всичко, което мислеше. В това число и защо младият и не особено опитен Рома е бил оставен сам в делото за убийство. Оперативният работник от района, Фьодор Улянцев, не се старае особено за това дело, защото районът си е район, в него всеки час се случва по нещо, така че той няма време.
Антон разбираше, че Зарубин е прав. Сташис наистина се бе включил в делото за Болтенков едва снощи, когато подробно разпита Дзюба за всичко, което той бе изяснил до момента, и отиде с него у спортната журналистка Тамила Аласания. След срещата с журналистката те си поделиха посоките, Ромка се зае да разработва линията на обвинения в педофилия покоен Аникеев, а Антон — с търсенето на информация за споменатия от Тамила млад спортист, който се занимавал с танци.
Всеки разговор с потенциален свидетел носеше резултати, които се изразяваха във все нови и нови имена: на спортисти, треньори, функционери от Московския спортен комитет, Федерацията по фигурно пързаляне на Руската федерация и Министерството на спорта, на журналисти и администратори от спортни комплекси. Свидетелската база се разширяваше не с дни, а буквално с минути. А освен за мотива за убийството оставаше неразрешен и въпросът за оръжието, с което е бил застрелян Болтенков и което така и не бе намерено. Ако убиецът е Ламзин, откъде го е взел и най-важното — къде го е скрил? До момента Улянцев, както каза Дзюба, не бе успял да намери нито един свидетел, който да потвърди, че Ламзин наистина е искал да купи пистолет и е търсел възможност за това. И нито в една оръжейна работилница, дори с най-лоша репутация, не разпознали Ламзин на снимка като човек, който да я е посещавал дори само веднъж. А в края на краищата той не би могъл в собствената си кухня сам да пригоди травматичен пистолет за стрелба с бойни патрони! Горкият Роман всъщност се скъсваше от тичане, пак добре, че част от работата по свидетелите бе поела Каменская, която адвокатът бе привлякъл в качеството на частен детектив.
През деня Антон успя да разпита няколко души и до вечерта се очерта поредната история за Болтенков, която би могла да изглежда извънредно любопитна, ако не бе завършила трагично. Преди много години в групата на Михаил Валентинович Болтенков тренирало момче на име Евгений Зеленов. Добро момче било, старателно, с изумителни качества за пързаляне, в „школата“, тоест в задължителните програми нямало друг като него. Той бил един от малкото, ако не и единственият, който можел да повтори фигурите на Панин-Коломенкин. А това говорело много. Но уви… Нямал скок. Пластичен, артистичен, изразителен спортист, но докато до тринайсет-четиринайсетгодишен вече бил подготвен технически, после, към шестнайсетата си година, той изведнъж много бързо се източил на ръст, мускулите му се издължили и вече не можел да изпълнява тройни скокове. Нищо не се получавало. Той загубил скока. И когато Евгений навършил седемнайсет и се разбрало окончателно, че никога няма да направи кариера като индивидуален състезател, треньорът Болтенков го посъветвал да се прехвърли в друга група и да се заеме с танци на леда.