Добре, значи, на съвещание. Коридорът също не е лошо място за продължаване на разговора. Антон излезе от кабинета заедно с Шнитов и продължи да му задава въпроси, на които Игор Едуардович трябваше все пак да отговори. Впрочем той говореше за Ламзин на драго сърце:
— Да го бяхте чули как крещи на всички, включително на спортистите, как ги обижда! Кранти, крави, глигани, прасета, кокошки — това хем е най-мекото от неговия богат лексикон. С една дума, не си подбира приказките.
Затова пък, когато Антон го попита за Аникеев, Шнитов раздразнено отговори:
— Какво общо имат тук Болтенков и Ламзин? Това няма никакво отношение към тях. Естествено.
Следователно Шнитов нямаше намерение да каже каквото и да било.
Всички, които срещаха по коридора, поздравяваха чинно този държавен служител, с умиление го гледаха в очите, крайно любезно се усмихваха. Всички, без изключение. Освен една жена със строг делови костюм и папка в ръцете, с която се разминаха. Тя гледаше през Шнитов като през празно пространство, а той демонстративно се извърна на другата страна.
След като се сбогува с Игор Едуардович, Антон внимателно разгледа статива със снимки във вестибюла. Ето я и нея, жената с деловия костюм. Само че на снимката тя беше със спортен екип, стоеше на пиедестал, а на гърдите й имаше широка лента със златен медал. Снимката беше отпреди двайсетина години, а може би и по-стара. Сега тази жена беше на около петдесет. Людмила Волинец.
Всички треперят пред могъщия функционер. Всички освен Людмила Волинец. Ха така, трам-пам-пам!
От задушливата миризма има само едно спасение — прохлада и свежест. Нищо топло, нищо, което буди асоциации със сладката душна тежест. Петната от маслени пастели са подбрани в студени тонове, покриващата ги акрилова боя е бледосиня със стоманен оттенък. А в ушите натрапчиво звучи неприятният, остър глас на жената, която той едва не събори, тичайки по дългия коридор, защото не виждаше нищо наоколо.
„Внимавай накъде тичаш! Съвсем ли си изгуби ума! Идиот! Още утре ще те изхвърлят от отбора! Поне се извини, изрод такъв!“
Тя стоеше и крещеше след него, а той тичаше и не се обръщаше, и не можеше, и не можеше да се отърве от отвратителната сладникава миризма на парфюма й. Оттогава вече дълги години тази миризма го преследва. До гадене, до главоболие. Този парфюм и до ден-днешен го ползват много жени и често в обществения транспорт той грубо нахълтва в ноздрите му, не му дава да диша. В такива дни ходи като болен.
Днес не срещна никъде тази миризма, но си спомни гласа, думите, безвкусните, наплескани по роклята цветя и парфюмът се върна от само себе си. Взе да му се повдига. Единственото спасение бяха студените свежи оттенъци на пастела и акрила.
На вратата се позвъни и художникът едва не подскочи, но веднага си спомни: сигурно е Олга, бяха се разбрали тя да дойде и да направи няколко снимки на новата му работа, та Ала Владимировна да реши ще я купи ли, или не. Винаги правеха така. Художникът рисуваше според собственото си настроение, а Ала избираше по свой вкус. Не всичко й харесваше. Не много неща. Във всеки случай с парите, които получаваше за картините от своя единствен купувач, той спокойно можеше да живее и да помага на майка си, а също да прави не много скъпи, но приятни подаръци на приятелката си.
Олга стоеше на прага — делова, стегната, съсредоточена, сериозна. Явно не беше в настроение за приятни разговори и пиене на чай. Ами добре тогава. Сега не му е до разговори и почерпки. Впрочем Олга никога не оставаше дълго в неговото жилище.
— Здрасти, как е? — попита тя, отвори чантата си и извади фотоапарата.
Художникът сви рамене.
— Всичко е наред, както обикновено.
Олга делово влезе в хола, веднага прекоси „жилищната“ част и се насочи към подпрените на стената картини, като почти не погледна незавършената работа на статива.
— Няма да ти отнема много време, бързам за среща. Какво мога да фотографирам?
— Ето това.
Той посочи две нови работи и се загледа как Олга правеше снимки от различни гледни точки. Тя се движеше бързо, меко, напомняше дива котка. Общ план, среден план, „макро“, за да може да се види преливането на багрите в надрасканите линии.
— Ами това? — кимна тя към статива.
— Едва го започвам.
Олга внимателно се вгледа в бледосиния със стоманен оттенък акрил. Боята още съхнеше, по нея не бе надраскана нито една линия.