— А вътре какво има?
— Ами…
Той отиде до масата, отрупана с кутии с пръчици маслени пастели и бутилки с терпентин. На втората полица бяха натрупани изцапани с боя парцали, с които художникът си бършеше пръстите след размазването, на третата, най-долната — листове с проби на цвета. Той извади най-горния лист и го подаде на Олга.
— Ето такова.
— Човек може да премръзне от тези оттенъци — усмихна се тя едва-едва с крайчетата на устните си, покрити с тъмно червило. — Да го снимам? Може пък да й хареса?
— Да, разбира се — равнодушно отговори художникът. — Интересно, докога ли Ала Владимировна ще купува работите ми? Та аз не съм идиот, разбирам, че те представляват ценност само за мен.
— И за нея.
Разговорът с Олга го поразсея само за няколко минути, но сега тя правеше снимки на неговата недовършена работа и в главата му отново изплува отвратителният незабравим глас: „Внимавай къде тичаш! Идиот! Изрод! Още утре ще изхвърчиш!…“. И миризмата, от която моментално му се доповръща. Той неволно затвори очи и се олюля. Олга забеляза това и се разтревожи. Човек нищо не може да скрие от нея, дяволите да я вземат дано!
— Какво стана?
— Нищо, зави ми се свят.
— Да извикаме лекар? Или трябва лекарство? Да изтичам до аптеката? — питаше тя спокойно и делово, в гласа й не се долавяше никаква паника или дори безпокойство.
— Няма нужда, мина ми.
Олга го погледна, съмнявайки се в искреността му, и тръгна към вратата.
Ала Владимировна Томашкевич живееше в самия център на Москва, в Булевардния пръстен, където понякога беше много трудно да влезе човек заради задръстванията, затова Каменская тръгна от къщи рано, даде си голям резерв от време. Предната вечер, когато Антон я помоли да се срещне с актрисата, Настя доста бързо научи, че филмът, в който играе Ала Владимировна, се снима в един от клубовете в Подмосковието и работата ще продължи до три часа през нощта. Казаха й и мобилния номер на актрисата и когато Настя я намери, двете се разбраха за дванайсет по обяд: на Ала Владимировна й трябвало време да се наспи и да си почине, тъй като вечерта отново й предстояли снимки от седемнайсет часа до среднощ — така бил изготвен снимачният график.
Както обикновено, задейства се законът на Мърфи: прецениш ли си времето до минутата, непременно те забавя поток от коли, а тръгнеш ли по-рано, като предвидиш задръстванията, кой знае защо минаваш навсякъде спокойно и пристигаш на нужното място по-рано. На Настя й оставаха четирийсет минути до определената среща с Томашкевич и тя ги прекара в голяма книжарница — бързо намери речника, който търсеше, и запълни приятно останалото си време с прелистване на учебници и справочници по юриспруденция.
Ала Владимировна, много пълна жена с красиво и гладко лице, с широка домашна роба и дълга, току-що измита и още влажна коса, разпиляна по раменете, й се усмихна приветливо и обаятелно.
— Нямам никаква представа за какво може да съм ви нужна — каза тя и въведе Настя в хола, обзаведен с мека мебел с тапицерия „провансалски цветенца“, — премислих всичко: може би се е случило нещо с някого от снимачната група или пък в театъра, или пък в нашия блок? Но май няма убит или ограбен човек. А вие наистина ли сте частен детектив? Или все пак работите в полицията, а мен ме излъгахте, за да не се уплаша?
На пръв поглед Томашкевич беше твърде спокойна и весела за човек, който знае, че съвсем наскоро някой, когото тя вероятно познава, жестоко е отмъстил за смъртта на единствения й син. Но нали е професионална актриса… Може да изиграе каквото си иска.
На думите на Каменская за смъртта на Михаил Валентинович Болтенков актрисата реагира с такова изумление, че можеше да не се съмнява: тя чу това за пръв път.
— Защо дойдохте да ми съобщите това? — недоумяващо попита Томашкевич. — Какво мога да ви кажа за този човек? Вече от много години не знам нищо за него.
Но когато Настя зададе първия въпрос за сина й, лицето на Ала Владимировна се промени, от милата обаятелна усмивка не остана и следа.
— Трудно ми е да говоря за Женя, все още ми е трудно. Дали не може да минем без това? — тихо помоли тя и погледна Настя с очи, пълни със сълзи.
Настя меко настояваше, внимателно се вглеждаше в актрисата и се опитваше да прецени безпогрешно реакциите й. Не, явно този разговор наистина е неочакван за нея. Ала Владимировна скоро разбра, че няма да се отърве с уговорки и молби, и заразказва.
На петнайсет години Женя прекарал тежка фоликуларна ангина и изведнъж заявил, че отива на състезания. Така решил треньорът, Михаил Валентинович. Но Женя й казал това по-късно, а в онзи момент просто заявил, че заминава, защото тези състезания са много важни за него, а и не се чувства зле. Ала се съмнявала, не искала да пусне сина си, тъй като още не бил оздравял напълно, но Женя й се заклел, че се чувства добре и лекарят в спортната школа казал, че всичко е наред и той може да участва. Върнал се от състезанията в ужасно състояние: и зле се представил, останал на последно място, и сърцето започнало да го боли. Рухнал на легло с усложнение — болки в сърцето, задух, температура, слабост. Диагнозата била инфекциозен миокардит, плюс ставен ревматизъм. След като лежал в болница колкото трябвало, Женя започнал да се възстановява, усилено тренирал, но се получило и друго усложнение: през следващата година много израснал и започнал да се затруднява при скоковете: от една страна — дълги крайници, от друга — силни болки, ставният ревматизъм ги причинявал при движение и физически натоварвания. Но и дума не можело да става да изостави фигурното пързаляне, момчето било готово да понася постоянните страдания. Женя се затруднявал само в скоковете. И се прехвърлил при друг треньор, на танцови двойки, където не са нужни скокове и особено високо се цени майсторското пързаляне, владеенето на кънките, а именно в това майсторът на спорта Евгений Зеленов винаги бил с една глава над другите спортисти. Можел да изпълнява дори някои фигури на Панин-Коломенкин, с което неизменно будел възхищението на колегите си от спортната школа.