— На погребението един негов колега ми разказа, че малко преди смъртта си Женя споделил: „Изживях мъжко унижение, което никога не мога да забравя“. — Ала Владимировна не забелязваше сълзите, които се стичаха по бузите й. — Аз дори не можех да си представя, че синът ми толкова страда, защото той нищо не споделяше с мен. Просто констатираше фактите: Соня сега е с нашия треньор, Соня ще ражда. Казваше го някак спокойно, без емоции. И през ум не ми е минавало, че всичко е толкова сериозно. А Женя намерил отнякъде хапчета, много хапчета. Аз дори не бях в Москва по това време, имах снимки на остров Валаам. Намерил го съпругът ми, когато се прибрал от работа. Разбира се, извикаха ме, аз веднага се втурнах насам, още сутринта на другия ден си бях вкъщи, вдигнах на крак най-добрите лекари, но те не можаха нищо да направят. По-точно направиха всичко по силите си. Но въпреки това Женечка почина. Лекарят каза, че ако не било онова усложнение в сърцето, щели да го спасят.
Каменская изчака две минути, даде възможност на Ала Владимировна да се успокои.
— Казахте, че на погребението на Женя присъствали негови приятели — внимателно запристъпва тя към най-важното. — Преди това познавали ли сте се с някого от тях?
— Ами разбира се — кимна Томашкевич. — Идвали са вкъщи негови колеги по спорт, партньорката му Соня също идваше. Но аз рядко съм контактувала с тях, нали децата имаха съвсем малко свободно време и то обикновено не съвпадаше с моето вкъщи. На погребението имаше много народ, но аз тогава почти на нищо не обръщах внимание и почти нищо не си спомням. Запомних само думите на онзи колега на Женя, много болезнено ме удариха.
— А след смъртта на сина ви някой от приятелите му поддържал ли е връзки с вас?
Томашкевич отрицателно завъртя глава и горчиво се разплака.
„Стига — каза си Настя, — време е да престана да я инквизирам със спомени, нечовешко е.“
Тя стана от неудобната ниска табуретка и почувства как гърбът я заболя мъчително. С ръце на кръста направи няколко крачки из стаята, извърната с гръб към плачещата актриса, и едва сега забеляза големия брой окачени по стените еднотипни картини без сюжет, напомнящи орнамент и изпълнени с някаква непозната за нея техника.
— Какви интересни работи — учтиво каза Настя, за да смени тягостната за Ала Владимировна тема с нещо по-неутрално. — Никога не съм виждала нещо подобно. Тези орнаменти означават ли нещо? Съдържат ли някакъв смисъл?
Томашкевич престана да плаче.
— Харесват ми — отговори тя и стана от фотьойла. — Специално купувам работите на този художник, внасят успокоение в душата ми. Дори не мога да обясня защо.
Актрисата изглеждаше напълно успокоена, очите й бяха сухи и само пръстите, които трескаво мачкаха мократа кърпичка, издаваха доскорошните горчиви сълзи. „Трябва да си тръгвам“, каза си Настя. Но все пак бе необходимо още веднъж да попита. Защото така и не бе получила ясен и точен отговор на своя най-важен въпрос. Дали Ала Владимировна знае — може би някой от приятелите на сина й и досега тъгува за Женя и би искал да отмъсти на треньора, който му е съсипал сърцето?
Томашкевич сви рамене. Явно въпросът не я уплаши, във всеки случай Настя не забеляза никакви нови признаци на вълнение по лицето й.
— Вече ви казах, че не общувам с никого от приятелите на сина ми. А и по времето, когато Женя тренираше, почти не ги познавах. Мъчно ми е да призная, но аз изобщо не познавах добре живота на Женя, защото тъкмо тогава изведнъж след дълги години на застой започнаха активно да ме канят да участвам във филми, имах много наситен график, много пътувания, понеже тогава никой нямаше пари и филмите се снимаха на по-евтини места — в провинцията, в селски местности, в бившите съюзни републики. Постоянно отсъствах от къщи. Така че, уви, с нищо не мога да ви помогна.
— Ала Владимировна — Настя вече беше посегнала към дръжката на вратата, за да си тръгне, но все пак реши да зададе още един, последен въпрос, — смятате ли, че треньорът Болтенков е бил виновен за смъртта на сина ви?
Актрисата я гледаше замислено и спокойно.
— Да — отговори твърдо, — смятам. Той безспорно е виновен.
„Ама че работа — озадачено си мислеше Настя Каменская, докато крачеше по криволичещата уличка към „Мясницкая“, където бе оставила колата си, — тъкмо за такива резултати казват: нищо и половина.“
До дома му оставаха още петнайсетина минути шофиране по относително спокойните вечерни улици и когато се обади Еля, Антон лекомислено каза: