— Разбира се, можете да си тръгвате, ще се прибера след петнайсет минути. За петнайсет минути на децата нищо няма да им стане.
— Бих могла да ви дочакам — неуверено каза бавачката, — но ние трябва да успеем да стигнем до летището, майката на Александър се връща.
На Антон изобщо не му беше интересно откъде се връща майката на Александър Андреевич Трушчов и защо грижовният син непременно трябва да я посрещне заедно с бъдещата си съпруга.
— Вървете, Еля — прекъсна я раздразнено. — Всичко ще бъде наред, скоро ще се прибера.
Когато Сташис паркира пред своя блок, колата на Трушчов вече я нямаше. Значи бяха заминали. Ами добре. Антон нямаше ни най-малко желание да се вижда с годеника на бавачката, макар двамата мъже да се познаваха и да поддържаха напълно дружески отношения. Антон по навик вдигна глава и погледна прозорците на своя апартамент: в кухнята не светеше, в неговата стая също. И прозорецът на детската беше тъмен. Светеха само прозорците на хола.
„Сигурно гледат анимационни филми или играят на компютъра“ — с нежност си помисли той.
Във входа, обикновено добре осветен, кой знае защо беше тъмно. Пак някой дявол е отвинтил крушката. А може и да е изгоряла, просто още не са я сменили.
Усещането за нещо кораво, опряно в гърба му и по диаметър много напомнящо дуло на пистолет, дойде едновременно с тихия, приглушен шепот:
— Не си навирай носа в това дело, не рови. Остави всичко, както си е. Инак ще съжаляваш.
Ах, колко им е лесно на сценаристите, които съчиняват истории за филми! И на писателите никак не им е зле. Извръщане, удар, бързо приклякване, прилагане на хватка. Чудесно! Зрителят е доволен, читателят е щастлив. Само че кой знае защо никой не измисля истории за самотен баща, когото вкъщи очакват две малки деца и който непременно, просто задължително трябва колкото може по-бързо да се прибере, докато хлапетата, първо, не са започнали да се страхуват и второ, не са направили някоя беля. Наистина, може да прояви героизъм и да се сбие. И дори е напълно възможно в това сбиване майорът от полицията Сташис да вземе връх. Възможно е, но не е гарантирано. Защото не се знае кой е застанал зад гърба му, какви са ръстът и теглото му, колко е подготвен и какво оръжие има. Бащата на две малки деца няма право да поема такъв безсмислен риск. Ако с него се случи нещо, децата ще останат под грижите на държавата, защото Сташис отдавна вече няма никакви роднини.
— Кой те прати? — тихо попита той, като се стараеше да говори спокойно, за да не нервира застаналия зад гърба му мъж.
— Не е твоя работа. Твоята работа е да кротуваш и да не си пъхаш носа, където не трябва. Разбра ли ме, многодетно татенце?
— Разбира се — усмихна се Антон, — не съм тъп. Защо не махнеш патлака и да си поговорим като хората?
— Нямам за какво да си говоря с теб. Ако се държиш както трябва, ще живееш спокойно. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се. То не ми е и потрябвало, спокойствието ми е по-важно. Върви, не се бой, няма да се обърна.
Вратата се затвори след невидимия непознат, а Антон още известно време постоя в неосветения вход и се опита да анализира впечатленията си. Откъде идваше гласът? Колко крачки направи непознатият, преди вратата да се затвори? Колко често дишаше? На каква височина държеше пистолета? От всичко това излизаше, че е бил малко под среден ръст, във всеки случай много по-нисък от едрия Антон. Нещо като 1,65 — 1,67 метра. И броят на крачките, по които лесно се преценява дължината на краката, отговаряше.
Той си погледна часовника. Децата чакат. Обещано им е татко да се прибере след петнайсет минути, а вече минаха повече от двайсет.
Но въпреки това той извади телефона и се обади на Еля.
— Когато излизахте, във входа светеше ли? — попита.
— Не, сигурно крушката е изгоряла — спокойно отговори бавачката. — Когато доведох Вася от тренировка, всичко беше наред.
— Ако обичате, дайте телефона на Александър Андреевич — помоли Антон.
Еля умееше да не задава ненужни въпроси и само след миг в слушалката се разнесе ниският твърд глас на Трушчов:
— Кажете, Антоне.
— Докато чакахте Еля, не забелязахте ли случайно във входа да влиза невисок мъж, приблизително метър и шейсет и пет, може би се е озъртал или е крачел нервно?
Трушчов се замисли буквално за две секунди.
— Имаше един. Видях го.
— Можете ли да го опишете?
— Е, не съм се старал да го запомня. Обикновен човек. С едно такова издуто яке, пухено, с качулка. Да, помислих си защо в толкова топло време трябва да се слага качулка и си казах, че сигурно е някой наркоман. Обикновено те ходят така във всякакво време. Нисък, слаб. Подръпна вратата, тя не се отвори, нали имате домофон. Постоя, изчака някой да излезе. И тогава излезе Еля и той влезе. Защо, случи ли се нещо?