— Ето за това и аз попитах Волинец, а тя ми обясни, че златният медал не е целта, че с първо място в малка страна не можеш да измамиш никого, целият спортен свят е наясно, че си слаб фигурист, ако наистина си слаб. Но ако си пръв в своята страна, имаш право като шампион да се явиш на международни състезания. А това е много важно. Ще те видят, ще те забележат съдиите… С една дума, това е важно за тях. Но то е важно и за самата страна: ще се изяви на международен турнир, името на страната ще звучи, защото инак много хора не знаят дори къде се намира тази страна и изобщо има ли я на картата — обясни Антон и за пореден път си погледна часовника.
По променената му физиономия Роман разбра, че той трябва да си тръгва. Още десетина минути те обсъждаха кой от тях какво именно ще прави за търсенето на връзка между Михаил Болтенков и Ина Ефимова, след което Антон си замина за Москва, при децата си.
Това добродушно синеоко момче с рижава коса пробуди у Настя Каменская дълбока симпатия и някакви почти майчински чувства: беше толкова искрено и при цялата специфика на работата си толкова искаше да вярва в тържеството на доброто и справедливостта!
— Анастасия Павловна, нещо се съмнявам в това, което Волинец е разказала на Антон. Абе това просто не може да бъде! Така де, същинско робство е това!
— Хайде да проверим — съгласи се тя.
Хубаво е това качество у момчето — във всичко да се съмнява, всичко да препроверява, не го мързи, обича да търси информация. По нещо напомняше на Настя за самата нея, когато бе на двайсет и пет. Само дето Роман беше по-самоуверен. На неговата възраст тя се страхуваше от всички — и от началниците, и от колегите си. Но най-много от всичко на света Настя Каменская се страхуваше да не направи грешка.
Виж, Роман беше съвсем друг, грешката за него не беше катастрофа, а просто източник за извличане на нов полезен опит. Ех, да можеше и тя на младини да е толкова умна като този Рижко! Колко нервни клетки щеше да си опази…
Тя донесе компютъра си и Дзюба седна да търси информация, а Настя се захвана да мие останалите след вечерята съдове. От втория етаж не долиташе нито звук: Саня и Петручо съумяваха да прекарват времето си абсолютно безшумно, всеки седнал пред компютъра си и почти без да разговарят. Само от време на време се чуваха тежките стъпки на Петя, когато момчето отиваше до тоалетната.
— Ето, сега ще прегледаме документите на Международния съюз на кънкьорите — бърбореше си Роман, докато отваряше сайтовете. — Тук има цели три: конституция на ISU; общи правила на ISU; специални и технически правила за индивидуално пързаляне и за пързаляне по двойки и танци на лед. Представете си, Анастасия Павловна, те имат собствена конституция. Същинска отделна суверенна държава е това ISU.
Перспективата да изучава нормативните документи, регулиращи фигурното пързаляне, кой знае защо не я вдъхновяваше, нека Роман чете, щом му е интересно, а тя през това време ще се погрижи за племенника си: време е да му занесе вечерята и да го накара да си вземе лекарствата. Да храниш Саня, когато край него е Петручо, е задача, която къса нерви. И през цялото време, откак живееше тук, Настя не бе успяла да я реши. Как, кажете, добри хора, можеш да накараш един осемнайсетгодишен компютърен гений да си изяде грисената каша, когато край него непрекъснато се намира още по-як гений на програмирането, който е донесъл цял огромен пакет с чипс, хамбургери и кока-кола? Настя прекрасно разбираше всичко, но нали бе обещала на брат си и жена му… Задачата изглеждаше неизпълнима. Но въпреки това тя предприемаше нови и нови опити, търсеше варианти и подходи и в края на краищата проблемът „да нахраня Саня в присъствието на Петя“ се превърна за нея във весела главоблъсканица, която тя разгадаваше неуморно и с увлечение.
Стопли в микровълновата печка кашата, този път оризова, а в тигана — голяма порция печено агнешко, сложи в чинията нарязани на едро домати и мариновани краставички, постави всичко на поднос, като не забрави хляба, приборите и салфетките, и се качи на втория етаж. Саня и Петя отнесено се занимаваха с нещо, седнали един до друг пред единия компютър.
— Петя, ето твоята каша — с механичен глас, та да не проличи, че я задавя смях, каза Настя. — Ако обичаш, изяж всичко, на диета си, трябва да се грижиш за здравето си.
— Аха — машинално подхвърли дебелият Петручо, без да извръща глава.
Той май дори не бе чул какво точно каза бабата пенсионерка, но за всеки случай измуча „аха“, та тя по-бързо да му се махне от главата.