— Записвай — каза тя с усмивка.
Дзюба веднага грабна таблета от масата.
— „При огледа на местопроизшествието е установено, че Дорина се е самоубила без признаци на насилие, тоест обесила се е правилно“ — започна да диктува тя. — Това е от оглед. Сега от рапорти на служители: „В парка бе открит трупът на Сизов, който след един час е починал в болницата“. И още, пак от рапорти: „Аз се обърнах към Карпов с молба да престане с хулиганските си действия, но той не реагира правилно на молбата, а с помощта на китарата псуваше и ме заплашваше с убийство“.
Пръстът на Роман пърхаше над сензорната клавиатура, набирайки текста. Личеше, че момчето има дълъг опит в това.
— Ех, да можех да чуя как е звучало това — замечтано каза той, като чу последния пасаж.
— Ето още нещо — продължи Настя, — от протокол за ексхумиране на труп: „Ексхумираният труп за извършване на повторно изследване беше предаден на съдебномедицинския експерт Сергеев, който след завършването на изследването бе поставен в ковчега, затворен с капака, закован с пирони, ковчегът бе спуснат в гроба, затрупан с пръст и на гроба бе придаден първоначалният му вид“.
— Клетият Йорик — престорено въздъхна Дзюба. — Клетият експерт Сергеев. Как ли се е почувствал, когато е чул това за себе си?
— Вие какво правите тука? — разнесе се звучният глас на Чистяков. — Диктовка за изпит по руски език?
Настя трепна и се обърна. Увлечена в разговора, не бе чула кога е влязъл съпругът й. Впрочем Льошка винаги се бе отличавал със завидната способност да се движи абсолютно безшумно. Не като нея, тромаво и непохватно: вечно ще закачи нещо, ще се спъне някъде.
— О, добър вечер — уплашено проговори Роман и скочи от стола.
Настя отиде при мъжа си, целуна го.
— Привет, съпруже мой. Защо плашиш хората? Прокрадваш се като обирджия в нощта.
— Ами интересно ми е с какво се занимава моята скъпоценна съпруга в мое отсъствие — усмихна се Льоша. — Ето, гледам — младежи с радост посрещаш, ограмотяваш ги. Похвално. А ще ми даде ли някой да хапна?
— Разбира се.
Ромка се разбърза да си тръгва.
— Анастасия Павловна, много ви благодаря, ще вървя.
Тя излезе от къщата заедно с Дзюба, изпрати го до външната порта, няколко пъти вдиша дълбоко, за да усети по-пълно вкуса на влажния и прохладен, но все пак пролетен, дори почти летен въздух.
— Благодаря ви — още веднъж каза Роман. — А не ви ли е страх да оставате вечер сама в такава къща? Наоколо тъмно, съседите далече, дворовете огромни, стане ли нещо — никой няма да ви чуе. Мъжът ви винаги ли се прибира толкова късно?
— А, не — разсмя се Настя. — Тъкмо обратното, той по-често остава тук, работи вкъщи, но когато отива в института си, гледа да свърши колкото може повече работа и да реши всички текущи проблеми, за да си осигури възможността още няколко дни да поседи вкъщи. Така че, когато все пак отиде на работа, се прибира към полунощ. И после, аз не съм сама вкъщи, горе винаги киснат двама калпазани, единият на осемнайсет, другият на малко повече, ама ти го видя, нали миналия път дойдохте заедно.
— Спомням си — позасмя се Ромка. — Видях този ваш Петя, дори разговарях с него. Ако и вторият е толкова смахнат на тема желязо, от тях защитници не става. Имате ли поне някакво оръжие вкъщи?
— Ами не — весело отговори Настя.
— А добре ли стреляте?
— Виж, в стрелбата наистина съм добра — засмя се тя. — Но стрелям само за собствено удоволствие, редовно ходя на стрелбището да тренирам. А в живота това едва ли ще ми послужи.
Тя си погледна часовника:
— Рома, ако искаш да хванеш мотрисата в двайсет и три и седемнайсет, трябва да побързаш.
Тя натисна копчето на ключодържателя, което отваряше отвътре малката врата в големите порти, но Дзюба още пристъпваше от крак на крак, сякаш искаше да каже още нещо.
— Какво има, Рома?
— Анастасия Павловна, бихте ли ми казали къде се провеждат нощните снимки, в които участва Томашкевич? Нали сте се поинтересували?
Настя погледна с интерес оперативния работник. Той е прав, защо да губят време? Ако се знае къде се намира в момента Ала Владимировна, защо да не отидат и да не поговорят с нея веднага? Изкушението беше толкова голямо, че Настя Каменская не можа да му се противопостави.
— Почакай малко — помоли тя. — Не си тръгвай, сега ще се върна.
Тя тичешком се върна в къщата, където Чистяков, вече преоблечен, седеше до масата в очакване на вечерята.
— Льошик, трябва да отида с Ромка до едно място — припряно избъбри тя и извади от хладилника всичко, с което бе смятала да нахрани мъжа си.