— А, много ясно — каза Чистяков. — Когато има избор между млад и стар мъж, няма никакви варианти.
— Их, Льоша — захленчи тя, докато поставяше пластмасовия контейнер в микровълновата печка, а тигана на печката, — наистина е важно, та това е моя версия, мой резултат. Не се сърди, моля ти се.
— Абе не се сърдя, не се сърдя — разсмя се Алексей. — Просто винаги е интересно да те наблюдава човек, когато се чувстваш виновна. Рядка гледка. Та ти винаги си права.
— А, това не е вярно — с облекчение разбра тя, че Льошка наистина не се сърди. — Най-често не съм права, защото постоянно изпитвам вина за собствената си непълноценност. Да тръгвам, а?
— Тичай — кимна Чистяков и отвори някаква книга. — Детето наред ли е? Някакви поръчения?
— Детето е с Петя, занесох им храна, но не съм сигурна дали са яли. Напомних за лекарствата. Микровълновата е настроена за три минути, газовия котлон под тигана трябва да изключиш след около пет — рапортува Настя, докато връзваше маратонките си. — Не забравяй да си вземеш хляб. Горчицата за месото е в хладилника.
— Хайде, тръгвай вече! — шеговито се примоли Алексей. — Да не би да не мога да се справя без тебе?
Тя изскочи навън с ключовете на колата. Дзюба послушно стоеше до самата порта, точно на мястото, където го бе оставила Настя. След няколко минути те вече излизаха от селището на шосето, което водеше към Околовръстното. До града в Подмосковието, където в един от клубовете се снимаше поредният епизод от сериала с участието на Ала Томашкевич, трябваше да пътуват около час. Разбира се, ако имаха късмет и Околовръстното не беше задръстено от тирове, на които се разрешава да пътуват само след 22 часа.
Не беше много лесно колата да се паркира близо до клуба, в който се снимаше филмът: пред входа нагъсто бяха подредени товарни автомобили, автобуси и много леки коли. Трябваше да паркират на около триста метра от мястото и да повървят пеша.
— Рома, ти ще водиш през преградите, нали имаш тапия, а с Ала ще разговарям аз, става ли?
— Разбира се, Анастасия Павловна — безропотно се съгласи Дзюба.
Когато най-сетне успяха да се доберат до самата снимачна площадка, се разбра, че Ала Владимировна е „на грим“: планираните за днес сцени от единия епизод вече били заснети, сега предстояло да снимат неща, които щели да се случват в следващия, така че актрисата трябвало да изглежда различно. Трябваше да чакат.
Когато видя Настя, Томашкевич приветливо й помаха.
— Дошли сте да видите как се снимат сериалите ли?
Тя изглеждаше съсредоточена, делова и по нищо не личеше да е уморена.
„Ужасна професия — каза си Настя, като гледаше актрисата. — Един часът през нощта, предстоят й още два часа снимки, от гледна точка на физиологията това е най-неподходящото време за активна дейност. Работата през нощта винаги е била смятана за вредна за здравето, за нощни смени се е плащало повече, дори ако просто си седиш, за да се отчетеш, без особени натоварвания. Тук обаче не можеш да седиш. Как ли издържат тези хора?“
— Ала Владимировна, исках да ви попитам: какво е изобразено на картините, които видях в дома ви? — попита Настя, като реши да не губи време за реверанси.
В очите на актрисата се мярна напрежение и нещо като раздразнение.
— Това са просто рисунки, нали ви казах.
— Но нали те трябва да означават, да символизират нещо — настойчиво продължи Настя. — Затова ви питам: какво означават?
— Абсолютно нищо — отговори Томашкевич със спокоен глас, но Настя ясно долови проличалото объркване, примесено с яд.
— Ала Владимировна, кой е авторът на тези картини?
— Вече ме питахте. И аз ви отговорих: не знам. Някакъв художник.
— Кой е той? Има ли си име?
— Име? Вероятно има… Не си го спомням. Някакво обикновено. Не разбирам с какво толкова ви заинтересуваха картините и някакъв художник! Вие дойдохте вкъщи, говорихме за убийството на треньора на Женечка и това поне беше разбираемо за мен! — Озлоблението звучеше все по-отчетливо и Настя Каменская вече не се съмняваше, че са на прав път. — Какво отношение към треньора имат тези картини?!
— Не се ядосвайте, Ала Владимировна — с успокоителен тон каза Настя. — На тях са изобразени фигурите на прочутия фигурист Панин-Коломенкин. И именно вашият син е бил един от малкото, ако не и единственият, който е съумял да ги повтори. Вие не може да не знаете това. Е, кой е авторът? Как се казва този художник?
Томашкевич сякаш се бе поуспокоила, във всеки случай гласът й прозвуча по-глухо и меко.
— Но аз наистина не знам.
— Добре, откъде тогава се вземат тези картини у вас? Не падат от небето, нали? Вие ги намирате някъде, купувате ги.