— Не! — почти извика актрисата, но веднага отново се овладя и заговори по-тихо: — Не ги намирам и не ги купувам. Носят ми ги.
— Кой ви ги носи?
— Една моя позната.
— Ала Владимировна, всеки момент може да ви извикат на площадката — укорително каза Настя, — а вие протакате, вероятно се надявате да не успея да задам всички свои въпроси. Хайде да престанем с тези детски игрички. Кой ви носи картините?
— Ами Оля ми ги носи.
Ново двайсет! Възможно ли е възрастен човек, прехвърлил петдесетте, да продължава да се надява, че всичко някак ще се размине и полицията ще си тръгне, без да получи отговорите, които търси? Вярно, Анастасия Каменская не е полицията, Ала прекрасно знае, че тя е само частен детектив, същество безправно, което не е опасно за никого. Да, но ето че до нея е застанал старши лейтенант Дзюба, истински полицай с истинско удостоверение, което, естествено, показаха на Ала Томашкевич. Е, на какво разчита тя тогава? На някакъв късмет? Или на глупостта на събеседниците си?
— Коя е тази Оля? — търпеливо попита Настя. — Има ли си фамилно име? Година на раждане? Адрес? Телефонен номер?
— Виторт. Олга Виторт — крайно неохотно проговори Томашкевич. — Не знам точно годината на раждане, тя е малко над трийсет според мен. Не знам и адреса й, никога не съм ходила в дома й.
— А телефона?
— Не го помня наизуст, записан е в мобилния ми телефон.
— Погледнете, моля — настойчиво помоли Настя. — Бъдете така любезна.
— Телефонът не е у мен, нали виждате, че съм облечена за снимки.
— Добре — съгласи се Настя. — Не е у вас, значи не е. Благодаря ви, Ала Владимировна. Ако има нещо, пак ще се отбия при вас. — Тя помълча, после хитро се усмихна и добави: — Или не аз. И това ще бъде по-лошо за вас.
Още с излизането от зданието на клуба Настя извади от чантата си телефон.
— Ти още ли не спиш?
— Не — чу разсеян отговор.
— Петя тръгна ли си?
— Не.
— Помоли го да не си тръгва, аз ще бъда там след около четирийсет минути — каза тя.
— Къде ще бъдеш? — явно не разбра племенникът й.
Все пак тя беше забелязала правилно: той не реагира само на предсказуеми неща. Всяко нарушаване на обичайния ред на информацията поне малко стряска Саня.
— Вкъщи ще бъда — засмя се Настя и бързо тръгна с Дзюба към колата.
— Ама ти къде си? Не си ли вкъщи?
— На среща съм. С млад любовник. Сега ще го докарам, ще се запознаете.
— Ау! — Този път успя истински да озадачи момчето. — Ами чичо Льоша къде е?
— Вкъщи е, вкъщи, успокой се. С една дума: не пускай Петя и ти не си лягай, двамата ще ми трябвате.
— Добре, ами чичо Льоша? — попита Саня вече съвсем слисано.
— Ами и той така — кратко отговори Настя и затвори.
Много добре. Първо, Саня ще изпита на собствен гръб какво е да разговарят с теб с междуметия и нищо да не ти обясняват. И второ, сега тя ще отиде и ще впрегне младите компютърни гении в работа. Да принесат малко полза ако не на отечеството, поне на хората, които разкриват престъпления.
— Надявам се, че Саня и Петручо много ще облекчат задачата ни — каза тя и се качи в колата. — Да те хвърля донякъде? Къде живееш?
Роман мълчеше, вперил поглед в коленете си, изопнали „изтърканите“ джинси.
— Рооома! — извика му Настя малко по-силно. — Чуваш ли ме? Питам докъде да те хвърля?
Той вдигна очи.
— Анастасия Павловна, може ли и аз да дойда? Или е неудобно?
— Удобно е — отговори тя без колебание. — И е не само удобно, но и необходимо. Ще можем веднага да обсъдим всичко, което научим, и да изготвим план за действие, та сутринта да не губим време.
— Съпругът ви няма ли да има нещо против?
Тя погледна Роман насмешливо.
— За да предизвикам възражения или изобщо някакви тревоги у моя съпруг, трябва да заведа вкъщи Пласидо Доминго или Антъни Хопкинс. Лица от по-дребен калибър не могат да пробудят ревност у него. Прекалено добре и отдавна ме познава.
По смутеното мълчание на Дзюба пролича, че той преценява дали един старши лейтенант от полицията може да се конкурира с великия певец или великия актьор. Явно излизаше, че не, няма как.
На сутринта стаята на Саша Каменски напомняше бунище от епохата на техногенните катастрофи. По целия под бяха пръснати торбички от заведения за бързо хранене и празни пластмасови бутилки, върху които се кипреха надраскани с цветни флумастери разпечатки: Саня и неговият приятел Петручо търсеха информация за Олга Виторт, нахално отваряха пощата й, ровеха се из нейни страници по сайтове, четяха кореспонденцията й, посещаваха и адресите на нейните събеседници, копираха откъси от обсъждания, в които бе участвала Олга, разпечатваха ги. Настя и Роман четяха бързо намереното от момчетата, подчертаваха с флумастери всичко, което им се стореше интересно и значимо, а младите експерти продължаваха търсенето. От време на време в стаята влизаше Чистяков, носеше прясно сварено кафе за Настя и поредната бутилка студена минерална вода за Дзюба.