— Не можем — увери я Рома, като ясно разбираше, че си криви душата.
Той дори спокойно може. Но наистина за целта е необходим комп, натъпкан с нужните програми, такъв, какъвто имат Саня или неговият приятел Петручо. Такива програми Дзюба няма и в домашния си компютър, камо ли в работния си кабинет на „Петровка“.
Когато се отвори портата, водеща към двора на семейство Каменски, пред погледа на Ромка се разкри наистина идилична картина: дебелият Петя седеше на каменните стъпала пред входа и със замечтан израз на лицето дъвчеше хамбургер или пък чийзбургер — отдалече не се виждаше. Дзюба слезе от колата и тръгна към Петя, докато Каменская вкарваше колата в гаража.
— Ти защо седиш тук?
— Чакам Санка — бавно отговори Петручо.
— Защо, никой ли няма вкъщи? А къде е Алексей Михайлович?
— Кърти — равнодушно тръсна Питър. — Не всички са товарни коне като нас със Санка. Стар човек е, трябва да си почива.
„Стар човек — укорително си помисли Роман. — Как ще е стар той? Нали видя, бива го колкото тебе, че и повече.“ Но на глас каза друго:
— Санка къде е? В института ли?
— Потътри се при съседите, помолиха го да им почисти компа, пипнали някаква кранта.
— Кога ще се върне?
— Казва ли ти някой… — сви рамене Петя. — Според зависи.
— А ти можеш ли да включиш неговия комп? — продължи да пита Дзюба.
— Без проблем. А трябва ли?
— Трябва. И то спешно.
— Оки-доки.
Пьотър помълча, после попита:
— Слушай, а какво изобщо правихме с вас цяла нощ?
Роман се слиса.
— Как какво? Ти цяла нощ търси инфо за нас и не разбра какво правиш? Да нямаш температура нещо?
— Не, аз разбрах какво търсим, но не вдянах защо. Помолихте — направихме, без проблеми, що да не помогнем на ближния. Ама за какво правихме всичко това?
Дзюба внимателно погледна Пьотър и неодобрително поклати глава.
— Ами всички помагахме на Анастасия Павловна. Беше нужно за нейната работа.
— За каква работа, бе, к’во приказваш? — разкикоти се Петя. — Ми че тя е пенсионерка! К’ви ми ги пееш?
— Не е пенсионерка — поправи го Роман. — Тя е офицер от полицията в оставка. И сега работи на друго място.
— Я стига бе, чуек! — махна с ръка Пьотър. — К’во може да работи тя, като е на сто години?
— Частен детектив е.
Петручо се облещи и забрави да сдъвче току-що отхапания залък.
— Стига, бе! Да паднеш! На луд ли ме праиш! Вярно ли, бе? Да не ме моташ?
— Честен кръст! — шеговито се закле Дзюба, искрено развеселен вътрешно. — Ама защо толкова се учудваш? Саня не ти ли е казвал къде и какво работи леля му?
— Нее. Но честно казано, не съм го питал. Каза ми, че била пенсионерка, та какво повече да питам, нали така? То е ясно, щом бабето е в пенсия, значи не работи.
Роман видя, че от гаража излезе Каменская, стана от стъпалото, на което седеше до Петручо, наведе се към него и тихо каза:
— Чуй един съвет от мен, приятел: обърни внимание, че освен твоето желязо и програмите, на света има и хора. И те невинаги са такива, каквито си ги представяш. Да вървим да включваме компа, работата не чака.
Петручо мълчаливо изтръска трохите от дънките и пуловера си и последва Роман и Каменская в къщата.
Саня Каменски се прибра след около час, след още час и половина се събуди Чистяков, учтиво намекна за обядване и Настя със съжаление слезе в кухнята, за да сготви нещо на мъжа си, Роман и Петя и — отделно — специална храна за Саня.
„Каква ли полза от това — мислеше си ядосано, докато режеше зеленчуци за диетичната супа, — и без това няма да я изяде, пак ще я хвърлям. Но има и два големи плюса: първо, съвестта ми ще е чиста, второ, ще се науча поне нещичко да готвя. Вече усвоих млечните каши и супи, време е да напредна. Добре че вчера сварих картофи, като че съм знаела, че няма да имам време да готвя.“
Чистяков обследва запасите от продукти в хладилника, извади някаква опаковка, внимателно прочете ситно отпечатаните цифри със срока на годност, после кой знае защо помириса съдържанието, макар че какво ли може да се подуши в нещо замразено?