— Е, ние засега не знаем отговора на въпроса „кой“, а на въпроса „защо“ бихме искали да получим отговор от вас.
Владимир извърна поглед, но не притеснено, а някак замислено и тъжно.
— Слушай, да минем на „ти“ — предложи той. — Защото се получава някак тъпо.
— Добре — съгласи се Сташис. — Та за какво, значи, може да са убили твоя треньор Болтенков, а?
— Нямам представа за какво може да са убили Михаил Валентинович — бавно отговори Власов — и изобщо нямам представа по каква причина може някой да убие треньор по фигурно пързаляне, още повече ако той не тренира спортисти, които ще се борят за олимпийски медали. Ако беше някой топтреньор, който тренира претенденти за олимпийската стълбица, би могло някак да се пофантазира. Там има вътрешни игри, мръсна кухня. Но Болтенков… Не, не мога да си го представя. Така ли ще стоим до статива? Дай поне да седнем.
Антон го последва в „жилищната“ половина, където можеше да се седне само на дивана — там нямаше нито фотьойл, нито дори стол или поне табуретка. Диванът беше корав и според Антон страшно неудобен. Той веднага се ядоса, както впрочем си беше ядосан напоследък: и за седене неудобно, и за разговор. Трудно е да разговаряш с човек, който седи до теб, а не отсреща.
Стана и се огледа. Не, тук нямаше никаква друга мебел, на която можеше да се седне.
— Имаш ли някакъв стол? — обърна се към Власов.
— Да, сега.
Владимир излезе и се върна със сгъваем стол, тапициран с изкуствена кожа. Столът се оказа още по-неудобен, но поне можеше да се постави така, че разговорът да протече нормално.
— А какво е твоето отношение, тоест беше, към Болтенков? — зададе Сташис следващия въпрос. — Имахте ли конфликти помежду си?
— О, моля ти се! Че какви конфликти? Той ме направи шампион на Русия, призьор от етап на гранпри младша възраст, а когато престанах да тренирам и влязох в института, ме взе за втори треньор в групата си, даде ми възможност да бъда полезен, а и да придобия опит. Никога не съм изпитвал към него друго освен благодарност.
— Да, но си го напуснал — каза Антон. — Отишъл си при Людмила Всеволодовна Волинец. Значи не ти е било чак толкова хубаво при Болтенков. Или? Нали каза: направил те е шампион на Русия. А ти си го напуснал. Защо?
— Ами той самият ме изгони! — разсмя се Власов. — Аз бях млад, нафукан, глупав, дори не млад, а още съвсем дете. Не разбирах, че целият, от главата до петите, съм творение на треньора, негова заслуга, казах си, че мога всичко сам, надух се, престанах да го слушам. Знаеш ли как треньорите подбират децата за своите групи? Два са критериите им: способности за пързаляне и покорност. За треньора е много важно спортистът да е послушен, само така от едно дете може да се направи нещо свястно. Опърничави не вземат. Така че със своята пубертетска глупост станах неудобен за Болтенков. И един прекрасен ден той ми каза: „Вова, ти си много способно момче, имаш всички данни да растеш още. Ако се преместиш при друг треньор, ще успееш. Повярвай ми, за теб ще е по-добре да се преместиш при Волинец“. Тогава, разбира се, не схванах защо ще съм по-добре там, просто му повярвах. Та ние нищо не разбирахме от треньорската работа, нашата задача беше да се пързаляме, но пък още от деца много добре знаехме израза „ще съм по-добре при друг треньор“. От десет-единайсетгодишна възраст постоянно говорехме за това по един или друг повод. И ние, и нашите родители. Така че, когато Михаил Валентинович ми каза това, аз дори не се учудих, обратното, възприех го като нещо най-нормално: че как, аз съм звезда, шампион на Русия в младшата възраст, разбира се, че трябва да ме тренира най-добрият треньор. Волинец беше олимпийска шампионка, цялата страна я знаеше, а кой познаваше Болтенков?
Антон го наблюдаваше внимателно, преценяваше позата, жестовете, мимиките, интонациите му. От една страна, уж никакви признаци на напрежение и лъжа или поне на неискреност. Но от друга страна, това беше човек, отдал много години на фигурното пързаляне. Тоест човек, който се владее прекрасно. Каквото и да ти се случи, излязъл ли си на леда — ще се усмихваш! Нито съдиите, нито зрителите не бива да видят колко черно и страшно ти е на душата.
— Ами защо тогава не се върна при Болтенков, когато не ти провървя в самостоятелната работа?
— Ех, и ти сега! Нали си мъж! — насмешливо проточи Власов. — Как може да не разбираш? Нима можех да се върна и отново да работя като „момче за всичко“ при човека, когото напуснах заради самостоятелната работа? Ясно е защо не се върнах при Болтенков. Самолюбие.