— Ясно. Ами историята, когато не са те пуснали в чужбина?
— Е, какво — разпери ръце Владимир. — Не ме пуснаха и толкоз. Много хора не пускат, не бях само аз. Не разбрах какво искаш да ме попиташ. И после нали не Болтенков ме спря, а оная кучка Ефимова… имаше в онези времена една такава деятелка в Московския спортен комитет. Но знаеш ли, честно ще ти кажа — вярно, че много исках да замина, но после разбрах, че така стана по-добре.
— Защо? — с интерес попита Сташис.
— Ами поговорих си с някои хора. Е, така де, с едно момче, на което разрешиха да замине за Италия, той се занимаваше с танци, там му намерили добро момиче. Всъщност го купил бащата на това момиче, голям бизнесмен, човек с пари, а на момичето все не му вървяло с партньорите. Ами това момче се прибра след година и дълго не можа да се съвземе. На нас оттук ни се струва, че там животът е по-сладък и изобщо, че всичко върви по мед и масло, а в действителност… Като „купят за чужбина“ някой младеж, те го смятат за своя собственост, поемат му издръжката, а после започват да му натякват това и да искат да живее както те му наредят. Момчетата се чувстват безправни и унижени: платили сме за теб, ще правиш каквото ти кажем. Тоест отначало всичко е приказка, сладко хапвам и меко спя. А после, започне ли той да проявява самостоятелност, му казват: „Ние те храним и поим, живееш у нас, така че спазвай режима и тренирай, ние имаме дъщеря, заради нея сме те купили, така че ще си неин приятел, а не на други“. Много често родителите искат двойката да бъде двойка и в другия смисъл, тоест в купения за дъщеря им партньор виждат потенциален съпруг за нея. Европейските и американски родители обикновено искат момчето да се свърже с момичето официално — вложили са пари и искат дъщеря им да се омъжи за вложението им. Момчетата, естествено, опитват да се бунтуват: „Аз какво, да не съм роб? Да не сте ме купили случайно?“. А те отговарят: „Да, купили сме те“. Да, но момчето смята, че са го купили само за тренировките и има пълни права над целия си живот извън пързалката. Оказва се, че няма такива права. И много момчета не издържат. Вярно, има такива, които се съгласяват с поставените условия, но има и такива, които бягат. Някои остават там или се местят в друга страна, някои се връщат в Русия. Така че Ефимова, може да се каже, ме спаси от такова унижение, нали и мен ме бяха намерили родителите на момиче, така че и аз щях да бъда принуден да ставам заврян зет.
Колко добре направи Власов, че сам заговори за Ефимова! Но от друга страна, ако я е убил той, едва ли щеше да спомене името й и да се издаде, че добре си спомня чиновничката, съсипала кариерата му като спортист.
— Именно за Ефимова исках да си поговорим. Ти какво си правил в деня на нейното убийство?
Власов замря, лицето му изразяваше пълно, абсолютно недоумение. Веждите му леко се свиха, очите се стесниха в съсредоточен опит да разбере и осмисли чутото.
— За кой ден… За деня на какво?… Не разбрах… Повтори какво каза…
Абсолютно натурална, естествена реакция.
— Казах, че Ефимова е била убита, и те попитах какво си правил в деня на нейната смърт. Ами ако си решил да й отмъстиш, задето ти е спряла кислорода, и си я убил?… — весело каза Антон.
Челото на Власов се опъна, гънките, появили се от напрежението, изчезнаха и цялото му лице сякаш просветна.
— Убили са Ефимова? — попита изумено. — Я стига, не може да бъде! Ама сериозно ли?
— Сериозно. Прилича ли ти това на шега?
— И кога? Отдавна ли?
— Ами доста отдавна, преди около два месеца. За да бъда точен, на двайсети март. Е, та какво си правил ти на двайсети март?
Известно време Власов го гледа в пълно недоумение, после, вероятно осъзнал, че всичко е сериозно, уточни:
— Какъв ден от седмицата е било?
— Сряда.
— Значи, сутринта на работа, а вечерта — вече не си спомням. Може да съм отишъл някъде с приятели, а може и да съм се прибрал. Можеш ли да ме ориентираш по-точно? Е, дали в този ден е имало някакво събитие? Тогава ще ми е по-лесно да си спомням. Така ми проверяваш алибито, нали?
Общо взето, това никак не беше необходимо, защото Ина Викторовна Ефимова беше убита между петнайсет и шестнайсет часа. Значи трябваше да възстановят работния ден на Власов минута по минута. Но дотук, както личеше от репликите му, той наистина не знаеше в колко часа е било извършено престъплението.
— Да започнем от работния ден — предложи Антон. — В колко часа отиде в офиса, кой те видя там, къде си излизал… С една дума, всичко подробно.
— Сега ще погледна в бележника си.
Власов извади от джоба си телефон и започна да натиска копчета.
— Ето, намерих. Сряда, двайсети март. Този ден шефката ме включи в подготовката за преговори с един доставчик и до момента на срещата трябваше да подготвим аналитична таблица. Да, да, спомням си тази таблица, целият отдел я правихме от сутринта, нямаше време човек да иде до тоалетната, а шефката ни висеше над главите и ни припираше, защото партньорите трябваше да пристигнат към два часа следобед. И ние се надявахме тя да отиде на преговорите, а ние да прескочим да обядваме. Направихме таблицата, тя обаче ни замъкна в залата за преговори. Хем се и закани: „Ако сте объркали данните, направо там ще разбера кой от вас е виновен и ще го убия на място“.