— Фигурите на Панин ли? — отново се престори на учуден Антон. — Какво е това?
— Ами погледни — посочи Власов наредените до стените картини. — Именно това са фигурите на Панин-Коломенкин. Когато ги изпълнявал на световното първенство, самият Улрих Салхов изпаднал в истерия. Ти поне за Салхов чувал ли си?
Думата му беше позната, Сташис бе чувал словосъчетанието „троен салхов“ в телевизионни репортажи, макар че никога не гледаше специално състезания по фигурно пързаляне, но майка му и сестра му бяха луди по тях. Излиза, че скокът е наречен на името на известен фигурист. Виж ти.
Престори се, че внимателно разглежда многоцветните рисунки.
— Чувал съм нещо — отговори разсеяно. — А наистина ли е трудно да се изпълнят тези фигури? Та аз нищо не разбирам от това.
— Не просто е трудно — практически е немислимо. Когато преди началото на състезанието Панин давал на съдиите рисунките на хартия, те били сигурни, че няма да може да ги повтори на леда, и то от един тласък, че и по три пъти на всеки крак, хем така, че в крайна сметка линиите от снопчето да се разпръсват най-много на двайсет сантиметра. Идеалът е линиите напълно да съвпаднат. При Панин съвпадали, представяш ли си? Той чертаел линиите си на леда с математическа точност дори при движение назад, а не можеш да се извръщаш! И после, гледай… — Със същата отвертка Власов посочи точката в рисунката, където линиите се събираха под много остър ъгъл. — Ти можеш ли да си представиш как се изпълнява това чудо?
Антон се опита мислено да си припомни своите детски опити на пързалката. Ако се движиш напред… Не, остър ъгъл по никакъв начин не се получаваше, ако запазваш посоката на движение.
— Видя ли! — тържествуващо възкликна Власов.
Личеше, че разказът за таланта на неговия приятел му доставя неизразима наслада.
— А Женка го можеше! Когато изпълняваше блок сложни завъртания на един крак, той спираше, сякаш замираше в равновесното движение напред, а после започваше без тласък движение назад със същия крак и продължаваше серията завъртания.
Антон отново взе да разглежда рисунките на статива.
— А това какво е? — попита, като посочи един съвсем прост според него елемент.
— Това е чоктау. Това е моухок. Това е тройка — подробно и очевидно с удоволствие обясняваше бившият фигурист.
— Какви странни думи — учуди се Антон.
— Идват от имената на индиански племена. Някои стъпки от техните ритуални танци са преминали във фигурното пързаляне. Още през деветнайсети век.
А за болното сърце на Зеленов — нито дума. Дали не е знаел? Или мълчи умишлено, за да не стане дума за Болтенков?
— Да, трудничко е при вас — проточи Антон. — Аз никога не бих запомнил всичките тези имена.
— Ами — усмихна се Владимир. — Когато тренираш, не с трудно. Така изглежда само отстрани.
— Значи майката на Женя ти е помогнала за работата? — уточни Сташис и отново седна на сгъваемия стол. — Но защо? Все пак са минали десет години. Или ти поддържаш връзка с нея?
— Е, ние с Женка бяхме приятели от десетинагодишни, тренирахме при един и същ треньор. — И отново Антон си отбеляза, че той пропусна името на Болтенков. Случайно ли? Или нарочно? — После, когато го закараха в болницата, аз седях там с Ала Владимировна до края. Дълго се опитваха да го спасят, две денонощия. Не успяха. И после я посещавах, обаждах й се. Затова ми помогна, беше ме запомнила с добро.
Владимир грижливо покри статива с недовършената работа с голямо парче плат и се върна на дивана.
„Не ми изглежда притеснен — мярна се в главата на Антон. — Ако се притесняваше, щеше да ходи напред-назад или да пристъпва от крак на крак на място. А той седна.“
— Добре, ами къде беше ти в деня на убийството на Болтенков?
— Ти какво, да не откачи напълно? — взе да се ядосва Власов. — Да не ме подозираш, че съм убил Михаил Валентинович?
— Че защо не? — широко се усмихна Антон, който никак не искаше да плаши бившия спортист. — Теоретично, докато престъпникът не е намерен и вината му не е доказана, убиец може да се окаже всеки. Защо да не си ти?
— Ама за какво ми е да го убивам? Какво съм имал да деля с него?
Това беше вярно. Владимир Власов и Михаил Болтенков не са имали абсолютно никакви причини за търкания. Но редът си е ред. Въпросът е зададен — трябва да се получи отговор.