— И въпреки това: къде беше и какво прави вечерта на четиринайсети май?
— На четиринайсети ли? — с явно облекчение каза Власов. — Пфу, господи, мама имаше юбилей, стана на шейсет години, честваха я в института, после ходихме на ресторант. Пристигна сестра ми от Англия, специално по този случай беше си взела десет дни отпуск.
— Много хора ли бяхте там?
— В ресторанта ли? Ами… имаше поне двайсетина души.
— Ще ми кажеш ли кой беше ресторантът?
— Без проблеми — усмихна се Власов. — Провери.
Антон си записа името и адреса на ресторанта. Така, можеше да приключи тук. Само в името на реда трябваше да уточни още едно обстоятелство. Ина Викторовна Ефимова е била убита с нож, който след откриването на трупа е бил изваден от тялото. Обикновен кухненски нож от японската фирма „Самура“.
— Време ми е — престори се той, че е готов да си тръгне. — Сега ще си проправям път през задръстванията чак до другия край на града. Кучешка е нашата работа, не успявам да хапна, в седем сутринта изядох един сандвич — и сега не се знае кога отново ще видя храна. Слушай, няма ли да ти се намери филия хляб с парче кашкавал? Или някакви бисквити?
Власов стремително скочи от дивана.
— Без проблеми, разбира се, да вървим в кухнята.
Кухнята съвсем очевидно говореше, че Власов няма никакви тежнения към онова, което е прието да наричаме уют. На прозореца нямаше пердета, на перваза бяха наредени празни стъклени буркани от консерви, абажурът на тавана явно никога не беше мит, както и повърхността на печката. Разнородни мебели, на пода — протрит линолеум. Хем в „Оксиджин“, доколкото знаеше Сташис, плащали много прилично дори на обикновените мениджъри. Впрочем телевизорът в кухнята, както и в стаята, бяха от скъпите. Ами ясно, един истински мъж не жали парите за техника, а кухнята е нещо второ- или третостепенно.
Антон с всички сили се преструваше, че не иска да затруднява домакина.
— Къде са ти ножовете? Дай хляба, аз сам ще си отрежа.
Кухненските ножове се намираха заедно с приборите и специална съдинка в чекмеджето.
„Една добра домакиня никога не държи готварските ножове заедно с приборите за хранене — спомни си обясненията на покойната си майка. — Ножовете се слагат отделно, на специална стойка.“
Да, бившият спортист Владимир Власов нямаше нищо общо с добрите домакини. Ножовете бяха само два: по-голям и по-малък.
— Ами нож за хляб? — попита Антон. — Имаш ли?
— Ние сме прости хора — с неразбираема горчивина каза Власов, — режем хляба с обикновени ножове. Не бъди толкова префърцунен.
— Ама ти какво, само два ножа ли имаш?
— Достатъчни са ми — невъзмутимо отговори Владимир. — Че колко трябва да бъдат?
Сташис отряза филия от доста засъхналата франзела.
— Защо ножовете ти са толкова тъпи? — забеляза неодобрително. — Купи си японски, „Самура“ например, казват, че дълго не се затъпявали.
Нито един мускул не трепна по лицето на бившия фигурист. Дали се владееше великолепно и предвиждаше всяка реплика на оперативния работник, дали пък наистина никога не бе чувал за тези ножове…
Какво пък, или Владимир Власов наистина нямаше нищо общо с убийството на Ефимова, или полицаите си имаха работа с истински опасен и силен противник. И при всички случаи трябваше много внимателно да се провери алибито на този човек за момента на убийството на Михаил Болтенков. Защото версията за отмъщение заради смъртта на Евгений Зеленов все още изглеждаше доста убедителна.
След като се качи в колата си, Антон първо се обади на Дзюба.
— Рома, бързо провери алибито на Власов за вечерта на четиринайсети май — нареди му той. — Власов твърди, че се е намирал в ресторант, празнувал юбилея на майка си. Запиши си адреса. А аз сега ще се върна в службата и ще направя запитване за оръжието.
— Почакай, ами нали аз работя по Носуленко — стъписа се Роман. — Ти нали ми каза в коя спортна школа работи, та тъкмо съм се запътил натам.
— Обръщай — изкомандва Сташис. — Твоят Носуленко никъде няма да избяга. Преди всичко трябва да се провери алибито на Власов. Били са приятели с Евгений Зеленов, още поддържа връзки с майка му, така че в ръцете ни е, кажи-речи, заподозрян номер едно. Ако се изясни, че е получавал разрешение за травматик и че алибито му не е стабилно, ще празнуваме пълна победа.
— Както кажеш — разстроено въздъхна Дзюба.
На Антон му стана чоглаво. Дожаля му за момчето. Но какво да се прави, работата си е работа. Той добре си спомняше себе си като двадесет и пет годишен оперативен работник, когото дръпваха от едно задание и го хвърляха в друго, местеха го като пешка по шахматна дъска. Често му ставаше много обидно. Но с времето това минава. И на Ромка ще му мине.