Следващото обаждане — на Каменская.
— Намерих бившата партньорка на Власов — съобщи му тя. — Жива и здрава, никой не е посягал на живота й. Антоне, имам към вас една молба.
— Слушам ви — отвърна той недоволно.
Ето на, започва се. Използване на административния ресурс. „Чисто по приятелски“, както се бе изразил Владимир Власов.
— Ще ми се да видя сводките — помоли тя. — Не искам нищо секретно. Само откритото за всички. Нали подавате новини и в средствата за масова информация.
— Но за какво ви са? — учуди се Антон.
— Просто така. Понякога помага. Навежда на някакви идеи. Това често ме е спасявало. Всяко престъпление е като камък, хвърлен във вода. Кръговете се разширяват. Предимно некриминалните кръгове, но се случва в някоя точка, в някоя своя част един от кръговете да е такъв, че да го забележат.
Антон не разбра много от това обяснение. Но в края на краищата Каменская е свой човек и реално помага. Защо да не й направи услуга?
— Добре, ще ви ги донеса — обеща. — Или ще ви ги пратя на имейла.
Още щом затвори вратата след оперативния работник, Власов се втурна при компютъра. „Кога, каза той, са убили тая кучка Ефимова?“ Взе да прехвърля новините отпреди два месеца и да търси познатото име. Ето го! Ина Викторовна Ефимова, апаратът на Държавната дума… началник на отдел „Протокол и външни връзки“…
Значи не го е излъгал. Наистина вече я няма. И никой никога повече няма да чуе нейния режещ, неприятен глас. И тя никога повече няма да се напръска с този отвратителен тръпчив сладък парфюм. И на никого повече няма да направи гадост, няма да подложи крак, за да си напълни джоба. И никого повече няма да нарече идиот и изрод, и на никого вече няма да „помогне“ да изхвърчи от отбора. Край. Може да не мисли за нея.
Може само да се радва. Радостта, както и тогава, най-първия път, се появи някъде в областта на слънчевия сплит и бавно, като приятна вибрираща топлина плъзна в различни посоки, взе да затопля и да изпълва със сила отслабващото сърце и велия мозък. Той отново и отново се взираше в екрана на компютъра, с наслада препрочиташе текстовете на информационните съобщения. За убийството на Ина Ефимова интернет изданията бяха писали цяла седмица, после, както става винаги, се бяха появили по-актуални и по-интересни новини и всички бяха забравили за откриването на трупа на служителката от апарата на Държавната дума.
Ама защо?… Как е станало така, че той, Владимир Власов, не е научил това? Та той трябваше да научи. Трябваше.
Добре, това винаги може да го проучи. Важното е, че Ефимова е мъртва. Жалко, че вкъщи няма принтер, откога се кани да купи, но все отлага. Утре в службата трябва да намери този материал, да издебне момент, когато е сам в офиса, и да го разпечата. Да го сгъне внимателно и да го прибере в стария си бележник до онова, най-първото съобщение: „Трагично загина…“. Тези редове са неговото спасение, неговите котви в бушуващото море на яростта, смисълът на всичко, което ще става в живота му занапред.
До края на деня Антон успя да направи много неща по други дела, върна се на „Петровка“, изпълни даденото на Каменская обещание за сводките, изпрати й ги по електронната поща и дори се сдоби с информацията, че Владимир Власов никога не е получавал и не се е опитвал да получи разрешение за притежаване на травматично оръжие. Докато Сташис преценяваше как най-добре да разпредели вечерта си — да се прибере вкъщи, да се срещне с Лиза или да почака Дзюба, — звънна Роман.
— В службата ли си?
Гласът на младия оперативен работник беше разстроен и уморен.
— Все още да.
— Ще ме изчакаш ли? Вече се движа по Страстния булевард, ще бъда там след десетина минути.
— Ще те изчакам — въздъхна Антон.
Въпросът се реши от само себе си. Е, може и да е за добро. Мисълта за Лиза отново го бе накарала да се нервира и ядосва, да се чувства като последен негодник, отказващ да се ожени за добро момиче.
Дзюба наистина беше разстроен: толкова много бе научил за фигуриста Власов, но алибито му за момента на убийството на Болтенков се оказа стабилно. Същия ден, по-точно вечерта на четиринайсети май, майката на Власов е празнувала своята шейсетгодишнина, на тържеството са присъствали много приятели и познати, дори по-голямата й дъщеря пристигнала от Англия, където работела вече от няколко години, заради рождения ден на майка си взела цели десет дена отпуск, за да помогне с приготовленията и изобщо да си постои вкъщи. И естествено, Володя също присъствал, видели го десетки хора, не се е отделял от тях.