— Какво ти става, Рома? Напоследък не приличаш на себе си. По-рано не беше такъв.
Дзюба вирна глава, обърна се към Антон.
— Ти не приличаш на себе си — отвърна сърдито той. — Ти не беше такъв по-рано. Постоянно си ядосан, всичко те дразни. Изобщо не искаш да мислиш за работата, сякаш ти е омръзнала. Аз исках да се уча от тебе, толкова се радвах, когато ми помогна да се преместя на „Петровка“, мислех си: „Ето, сега ще започне нов живот, ще имам наставник, който ще ме научи, ще ми покаже, ще ми помогне“. А ти… Разбирам, имаш проблеми, но може би си мислиш, че никой друг ги няма? Всички живеят като в рая, а само ти страдаш? На всички им е трудно, на всички се случва нещо неприятно, но не може така… Човекът лежи в следствения арест, следователят е сигурен, че той е виновен, а ние колкото повече ровим, толкова повече разбираме, че заподозрените може да са колкото щеш и мотивите може да са цял милион, но на теб сякаш ти е все едно. Аз, между другото, намерих свидетел, който подробно описа с какви дрехи Ламзин е изскочил от къщи вечерта на убийството. Същите, които са му иззели. И по тях няма никакви следи. Но на теб и това не ти е интересно. Само едно те вълнува: началството да не ни се кара и следователят да не ти отнесе главата. Ако си решил да ме учиш и на това, по-добре да се върна в района си.
На Антон му притъмня пред очите от моментално стоварилия се върху него срам. Нима толкова личи, че е престанал да мисли за работата, че е загрижен само за личните си проблеми? Беше достатъчно здравомислещ и самокритичен, за да осъзнава сам: работата, която му беше толкова любима, е отишла на заден план, главата му е пълна със съвсем други мисли и те му пречат. Но се бе надявал, че никой освен него не забелязва това. Излиза, че се е заблуждавал. Ромка вижда всичко и го осъжда. А кой друг го вижда? Серьога Зарубин? Каменская? Не, Каменская едва ли е в течение на неговите проблеми с бавачката и децата… Впрочем защо „едва ли“? Тя работи при Стасов, познават се от много години и от толкова години познава и Лиза. И със Зарубин са приятели, а Кузмич пък знае всичко за Антон. Ох, дявол да го вземе! Ако и Анастасия Павловна мисли като Ромка, тогава позорът е направо непоносим! Когато работиха заедно по убийството в театъра, тя толкова хвалеше неговия професионализъм… Сега сигурно е разочарована…
Трябва да се стегне. В края на краищата, напускането на бавачката не е проблем, който трябва да се реши точно днес, за това може да помисли и утре, както би казала Скарлет О’Хара. Виж, убийствата, които трябва да се разкрият, са нещо неотложно.
Защото престъпленията са поне три в едно: Ефимова, Болтенков и Ханджумян. А може би и Носуленко, ако се разбере, че автомобилната катастрофа не е била случайна.
— Ти успя ли да изясниш нещо за гибелта на Носуленко? — попита той Дзюба, като се стараеше да не среща погледа му.
— Загинал е в автомобилна катастрофа, когато е бил на почивка в Гърция. С кола под наем. Пътувал е с жена си и с нейна приятелка. Жените са се отървали с травми, но Носуленко е загинал. Той е шофирал. Бил е на градус. Всъщност всички са били доста пийнали — възсухо отговори Роман.
— Тоест няма никакви съмнения?
— Никакви.
Значи имаме само два трупа и един ранен. Все пак е по-леко.
— Знае ли се нещо за жената на Носуленко?
— Само името и годината на раждане, не успях да науча нищо повече.
— Обаждай се, разучи — въздъхна Антон и се качи в колата. — Научи къде живее и работи, ще отидем да си поговорим с нея. Между другото, ще се отбием до един магазин, трябва да купя дънки на Васка, обещах да й подаря по случай завършването на учебната година.
Слънцето до такава степен бе затоплило града, че му се прииска да отвори прозореца. Нищо че около шосето се носеше мирис на автомобилни газове и пушеци, все пак не беше възможно те да победят усещането за летен въздух, нахлуващ отвън. Редом с колата на Антон се движеше някаква таратайка. Дзюба се обаждаше някъде и разпитваше за нещо, но гласът му почти напълно се губеше сред звуците, издавани от старата кола.
Сташис отново неволно кривна подир мислите си към своите собствени перспективи: интересно дали Еля ще постави въпроса за колата, когато напусне? Защото колата е нейна, тя просто любезно я предостави на Антон, за да я използва.
С крайчеца на окото си забеляза как се промени лицето на Дзюба и с какъв стъписан жест той отпусна на коленете си ръката със стиснатия в нея телефон.
— Какво? — извърна се към него Антон. — Имаме ли адреса?
— Имаме адреса — със странен глас отговори Роман. — Само че смисъл няма.