Сташис въздъхна с облекчение: именно сивите дънки бяха скъсани, всички останали модели бяха само изтъркани. Плати и почти се затича към колата. Дзюба се бе облегнал на нея и бе подложил лицето си на слънцето. Торбичката с храна стоеше до краката му, направо на асфалта.
— Сега накъде? — попита Роман и лениво отвори очи, които бяха замижали от ярката слънчева светлина.
Така де, накъде сега? Имаха адреса на Галина Носуленко, но какъв смисъл имаше да ходят на мястото, където е живяла убитата жена? По-точно смисъл щеше да има, ако знаеха със сигурност, че в жилището е останал някой от близките й, който добре е познавал живота на Галина и може да разкаже нещо важно. А такава информация засега те нямаха. Впрочем възможно е Роман да знае нещо и да мълчи. Напоследък е станал потаен. А за свидетеля, който описал дрехите на арестувания Ламзин, каза едва сега. На следователя пък, изглежда, изобщо не го е споменавал. Добре де, за следователя както и да е, разбираемо е, на него такава информация няма да му хареса. Но защо не е казал на Антон? Изглежда, Роман просто е престанал да споделя информация със Сташис, като е видял, че на него не му е до работата. Лошо. Всичко това е много лошо.
— С кого е живеела Носуленко? — попита Антон.
— Отначало с мъжа си, после, след неговата смърт — сама. Може да е съжителствала с някого, но не е бил регистриран такъв.
— Жилището приватизирано ли е? Кой го е получил след смъртта на Галина?
— Нямам представа.
— Но там сигурно живее някой?
— Тоха, не знам. Не съм гениален детектив. Трябва да търсим участъковия и да попитаме него.
— Ами да вървим тогава — раздразнено отговори Антон.
И веднага се чу отстрани. Отново го досрамя. Опита се да разбере трябва ли да се извини на Роман, но се обади Каменская.
— Не отиваме на адреса на Носуленко — замислено съобщи той на Дзюба. — Отиваме на „Рубльовка“, в салона, където тя е работела.
Оръжието, с което била застреляна Галина, така и не било намерено. Но от експертизата на куршума, изваден от трупа, и намерената на местопрестъплението гилза можело да се направи извод, че изстрелът е бил от преправен травматик. Задържаният по подозрение в убийството работник мигрант, който зле владеел руски, признал, че извършил престъплението много пиян, уплашил се от извършеното и изхвърлил пистолета. Къде — не помнел. В някаква вода, но не помнел нито името на местността, нито на водоема. „Стигнах до Москва, слязох на Беларуската гара, прекачих се и около час и половина пътувах с друга мотриса към областта“ — това било всичко, което успели да чуят от него. Той не могъл да обясни дори посоката, в която се движела тази друга мотриса. Впрочем не е за чудене, щом е бил толкова пиян. В този случай човек не може да се ориентира и по условните час и половина: може да се окаже, че е пътувал и четирийсет минути, и цели три часа.
Естествено, следователят, с когото разговаряла Каменская, не си спомнял нито едно име на свидетел по делото. Но си спомнял, че като близка приятелка на потърпевшата фигурирала собственичката на салона, в който работела Галина Носуленко. Тъкмо с нея искаше да се срещне Антон.
Този път адвокатът Кирган отиде при следователя Баглаев с твърдото намерение да получи разрешение за разпит на нов свидетел. Отказът, получен миналия път, беше очакван и честно казано, напълно справедлив. Днес обаче ситуацията бе друга и Виталий Николаевич нямаше намерение да се предава.
— Може да се наложи да чакаме — каза той на ситнещия до него нисичък дебеланко пенсионер, открития от Роман Дзюба свидетел, който живеел на третия етаж във входа на Валерий Ламзин. — И то може би дълго. Най-тъжното е, че нашето чакане може да се окаже безрезултатно и следователят да откаже да ви разпита. Така че напразно да си загубим времето. Но аз ще се постарая да направя всичко възможно това да не се случи. Много се надявам, че няма по някое време да се разбързате за някъде или да кажете, че сте уморен. Нали разбирате, става дума за съдбата на човек, обвинен в тежко престъпление, и то обвинен незаслужено.
— Дума да няма, всичко разбирам — енергично кимаше свидетелят и се стараеше да не изостава от бързо крачещия дългокрак адвокат. — Аз имам време, готов съм да чакам колкото трябва, че то какви са тия работи — да вкарват невинен човек в затвора, Валерий Петрович е направо светец, колко хлапета безделници вкара в пътя, та да не се мотаят из улиците.
Днес дежурният на входа прояви невероятна бдителност, дълго изучава удостоверението на адвоката и паспорта на свидетеля, после изсумтя:
— Обадете се на следователя, той да разреши.