Кирган добросъвестно позвъни, като очакваше да чуе оставащи без отговор дълги сигнали.
Но Баглаев вдигна:
— В момента имам очна ставка. Ще се освободя най-рано след час.
— Ще почакам — веднага отговори Виталий Николаевич. — Със свидетеля.
— Предайте слушалката на дежурния. — И по гласа на следователя пролича колко е недоволен.
Но… нали адвокатът не току-така се бе убедил, че Тимур Ахмедович стриктно спазва наказателнопроцесуалния кодекс. И не изпитва влечение към евтини похвати.
Наложи се да чакат много по-дълго от обещания час и през цялото това време Виталий Николаевич търпеливо слушаше многобройните истории за това, какъв прекрасен съсед и почтен човек бил Валерий Петрович Ламзин. Очната ставка свърши, Баглаев излезе от кабинета, поздрави с кимване адвоката и мълчаливо го подмина. Върна се чак след двайсет минути.
— Заповядайте — подхвърли в движение.
Свидетелят с готовност скочи от мястото си, но Кирган го спря с жест:
— Почакайте, моля, първо трябва да си поговоря със следователя.
Този път Баглаев веднага си спомни името и бащиното на адвоката. Впрочем нищо чудно, нали се бяха видели съвсем наскоро, когато в присъствието на адвоката запознаваха заподозрения с резултатите от експертизата. В експертното заключение се казваше, че по представените за изследване дрехи не са намерени следи от барутни частици и нагар. Ако Кирган знаеше още тогава, че Роман е намерил свидетеля, той щеше да заяви искането си за неговия разпит в края на следственото действие и тогава следователят просто щеше да внесе това искане в протокола. Но Роман, за съжаление, намери този словоохотлив свидетел денонощие по-късно, така че адвокатът трябваше да действа по обичайния ред, тоест да напише дълго искане с пълна обосновка: „Така и така, на мен, адвокат Виталий Николаевич Кирган, ми стана известно, че гражданинът еди-кой си, живеещ еди-къде си, притежава сведения, потвърждаващи еди-какво си и еди-какво си“.
— Какво има този път, Виталий Николаевич? — недружелюбно попита Баглаев. — Още някаква страшна история за възможно отмъщение?
— Уви — картинно разпери ръце адвокатът. — Всичко е много по-прозаично. Имам свидетел, който е видял Ламзин, докато той е слизал по стълбището след Болтенков.
— Така. И какво?
— Той е видял добре с какви дрехи е бил Ламзин. И може да ги опише подробно. Описанието им напълно съвпада с описанието на дрехите, които бяха представени на експертизата. С други думи, Ламзин ви е предоставил именно дрехите, с които е бил облечен, когато е изтичал след Болтенков, а по тях, както установи експертизата, няма никакви следи. А вие се съмнявахте и не скрихте своите съмнения, Тимур Ахмедович. Лично вие казахте, че Ламзин може да ви е предоставил всякакви дрехи, а не онези, с които действително е бил облечен в момента на изстрела, имал е всички възможности за това. И именно затова резултатът от експертизата не ви убеди. Ето, аз ви намерих свидетел.
— Дайте искането. — Баглаев протегна ръка, без да поглежда адвоката. — Ще го видя.
Кирган му подаде двата екземпляра. Изчака не повече от минута, през която внимателно следеше очите на следователя, сновящи по редовете.
— Тимур Ахмедович, а може би ще ни разпитате?
— Ще разгледам искането ви и ще съобщя решението си — сухо отговори Баглаев.
— Тимур Ахмедович, аз съм сигурен, че ще вземете положително решение. Работата е очевидна, не бива да се отказвате от такова доказателство. А човекът седи в коридора. Няма да ви отнемем много време.
Изразът на лицето на Баглаев беше странен. Именно такъв израз Кирган обикновено виждаше у хора, които разбират, че е настъпил моментът, в който те трябва да вземат неприятно за тях решение. При следователите такива моменти най-често бяха свързани с ясното разбиране, че версията, над която те толкова упорито са работили и в която твърдо са вярвали, не просто се е разклатила, а практически е рухнала. А заради тази версия вече са били взети процесуални решения, за които ще трябва да се отчитат и пред съда, и пред собственото си ръководство. А понякога и пред съвестта си.
Кирган търпеливо чакаше. От опит знаеше, че в такива моменти понякога трябва да донатисне, но понякога е по-добре да премълчи, за да не развали работата. Тимур Ахмедович явно беше от хората, които не понасят никакъв натиск.
— Давайте свидетеля си — каза той най-сетне.
„Значи нещо става — мислеше си Кирган, докато слушаше как свидетелят отговаря на въпросите на Баглаев. — Някаква информация все пак си е проправила път до съзнанието на следователя и го е накарала да се усъмни във виновността на моя подзащитен. Добре, добре.“